04 октомври, 2008

ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ - Ако съм подчинена на нещо, това е лоялността и честността към другия (Надежда Лекарска)

НАДЕЖДА ЛЕКАРСКА: “АКО СЪМ ПОДЧИНЕНА НА НЕЩО, ТОВА Е ЛОЯЛНОСТТА И ЧЕСТНОСТТА КЪМ ДРУГИЯ”

Първият ми разговор с Надежда (Дитa) Лекарска е на 15 май 2003 година. Посещавам я в разкошната ú стара триетажна къща, във виенски стил, на ул. Будапеща 18. Тя ме приема в апартамента си на втория етаж, с високи тавани и просторни стаи. По стените има картини от сина ú художника Андрей (Анди) Лекарски, който живее в Париж. Старинният резбован шкаф-библиотека, ще играе голяма роля в разговора ни. Тя е ведра, бодра, с жив, изпитателен поглед, веднага минава на темата.
В началото говорим за устния превод, за историята на устния превод у нас. Тя взема една тетрадка и чете свои записки по този въпрос:
“Един преводач се изгражда с години. Професионалната квалификация на преводача бе задача с далечна перспектива. Специфичните изисквания наложиха набиране на млади хора знаещи чужди езици.
Мои начални колеги, с които работих впоследствие години наред, бяха Петко Дренков, Дори Нейков (Тодор Нейков), Дори Ярцев и по-нататък много други. Поех с удоволствие тази колкото трудна, толкова и интересна интелектуална професия. Обществените организации, които се нуждаеха от устен превод се отнасяха обаче към него като към чисто техническа дейност. Независимо от това погрешно разбиране индивидуалното качествено развитие на синхронните и консекутивните преводачи бележеше стабилен възход. Обстоятелството, че боравех с три чужди езика – английски, френски и немски, беше предпоставка за положителен напредък.
Особено добри успехи постигнах в консекутивния превод, като изслушвах и предавах, било от чужд език на български или пък обратно, продължителни изказвания. Това съвсем не е лесно, но е уместно от гледна точка на самия изказващ се. Не ще се впусна в подробности, но ще спомена само това, че станах известна с тази моя способност. То проличава и от някои пасажи на мои писмени становища, озаглавени “Типология на изказващия се”, които открих в архивните си папки. Повтарям, че за мене преводаческата дейност не бе необходимост, а истинско удоволствие, тъй като бе източник на допълнителни знания и умения. Не пропуснах и да споделям своите знания на няколко семинара, било то в Софийския университет “Св. Кл. Охридски” или в домашна обстановка. С тази своя дейност приключих от 20 години насам.”
Като казвам, че е от полза за изказващия се да не бива прекъсван след всяко второ изречение, това означава той да не прекъсва мисълта си.
От друга страна, при липса на симултанен превод в една зала, ако е само синхронен, някои хора протестират, че трябва да чакат, нали? И това трябва се вземе под внимание.
Но аз дълго време изчаквах говорещия да се изкаже и никога не се замислях за думите. Речникът на определената тема аз изучавах предварително. Аз не се включвах в мероприятия от техническо естество. Не разбирам от техника, но участвах във всички културни прояви. Културните прояви бяха за мене много важни. Но около заглавието на дадено мероприятие сядах и изучавах и преглеждах всичко, което се включваше като речник. Спирах се чисто и просто на изказаната мисъл. И за да запаметявам, винаги, така си спомням, си поставях задачата да степенувам изречените мисли. Едно след друго – кое беше първо, второ, трето, четвърто...
– Без да си водите никакви бележки? Без никакви думи, за които да се закачите?
– Без да си водя никакви бележки. Никога нямах нищо в ръцете си. Но се стремях да степенувам мисълта. Първо каза това, после това… Спира тука, продължава. И някой път много минути – 6-7 – не съм спирала изказващия се, за да слушам и превеждам. И с това станах по-известна, отколкото със симултанния превод. Макар че и той ми беше интересен, но и тогава речникът не играеше за мене никаква роля, защото предварително се подготвях.
– Има случаи, когато текстът се дава предварително и се чете първо оригиналът, после преводът. Виждал съм и други случаи, когато в изказването са отбелязани със знаци дължината на пасажите, които ще се четат и преводачът ще превежда.
– По мое време нямаше такива неща.
За мене преводът беше удоволствие по две причини. Първо, за това, че научавах нещо ново за дадено явление, мероприятие, които бяха за мене чужди – конгрес на Червения кръст или на медиците – все неща, които само повърхностно знаех. Но винаги се подготвях предварително и ми беше интересно да уча нови неща. Това е едното. Второ – научавах как се изказват хората. Някои се изказват ясно и кратко – с няколко думи предават мисълта си. И това е полезно. Други в словоохотливостта си просто нищо не казват. И такива хора за мене са невъзможни за бъдещето на едно мероприятие. Макар че заемат важни места, постове, но дъра-дъра-дъра и нищо не казват.
– Така опознавахте и самия човек.
– Точно така.
(Говорим за труда на преводача, аз сравнявам писателския и преводаческия труд и как се гледа на единия и на другия, споменавам, че за мен преводът е изкуство).
– Трябва да подчертаете в книгата си, че на преводача се гледа като на техническо лице, а не като на творец, някаква незначителна дейност. Искам да ви покажа снимки… Имам албуми със снимки.
Тя ме завежда до библиотеката, разтваря едно от крилата ú и ми показва архива си – десетки албуми, папки, всичко надписано – на вратичката има списък с опис на съдържанието на архива.
– Целият Ви архив е подреден. Това е нещо много рядко. Такова нещо съм виждал само у проф. Торбов.
– Ето – вижте, тук е за преводаческата ми дейност, тук от дейността ми в олимпийското движение. (Показва ми снимки с Ейвъри Бръндедж, с Индира Ганди, от световно първенство по борба 1963 г, от Християнски конгрес, снимка и с Юрий Гагарин от конгрес на международната асоциация по астронавтика.)
– Уникални снимки! Водехте ли си бележки по време на проявите, срещали сте се с големи личности?
– О, боже, не!
– А как се освобождавахте от напрежението да следите мисълта на говорещия и старанието Ви да предадете точно казаното? Как успявахте да се съсредоточите?
– За мене беше важно самото действие, а на различните хора не обръщах внимание. Вършех си работата. Мен ми беше интересно. Ето, виждате с колко различни хора съм се срещала. Сега ще Ви покажа архива си. Албумите са двайсет и няколко, с описание на съдържанието. Така много лесно можете да откриете каквото ви трябва.
(Г-жа Лекарска ми показва снимки на рода си – майка си Гизела Хорн, на Хербст, снимка на баща ú с Багряна. После разглеждаме отделението с текстовете – песни, книги, нейната биография, хроника на рода им от около 300 страници. Направила я е в няколко екземпляра и е дала по един на децата си – има три деца, двама сина и една дъщеря.)
– Не знам дали някой от моите близки се интересува от всичко това – имам седем внуци и шест правнуци. Ето една от книгите ми, “Мигове”. Тя е за моите впечатления от Мексико – от времето, когато съм олимпийско аташе. Обикновено това са културните аташета. Олимпийското аташе се занимава с проблемите на престоя на състезателите.
Аз бях първата жена олимпийско аташе. Защото не ме интересуваше да ходя по разни приеми, а да свърша така работата си, че всичко да бъде добре организирано около престоя на нашата делегация. За Мексико нямахме културно аташе, защото нямахме отношения с мексиканската държава. Препоръча ме Ейвъри Бръндедж – той хареса едно мое изказване на някакво съвещание на националните олимпийски комитети, аз тогава протестирах много ярко срещу начина, по който се провежда самото съвещание, аз бях единствената жена в залата и той ме запомнил. Той тогава се заинтересува дали знам испански, за да ме препоръча на организационния комитет в Мексико да им помогна в организацията. Беше 1968-а – началото, свързаха ме с ръководството на цялата панаамериканска организация и зам.-председателя на МОК – Кларк. Той ми предложи двегодишен престой, за да мога с познанията си по олимпийските проблеми да запозная хората в Мексико с най-важните принципи на олимпизма.
И тъй като нямахме никого там, а игрите почваха, БОК и властите ми разрешиха да отида, за да съм полезна на нашата спортна делегация. Започнах работа с още
3–4 жени, омъжени за чужденци. Мъже не могат да бъдат там подчинени на жена, бе невъзможно! И трите жени бяха омъжени за чужденци. Описала са съм всички тези жени в книгата си “Мигове”, ще я видите. Издадена е в Националната спортна академия.
Много интересен ми беше престоят там, но с превод вече не се занимавах.
Създадох един малък екип и издавахме бюлетин, два пъти месечно – по олимпийските проблеми. И днес, като се сещам за моя престой в Мексико, си мисля, че в събота и неделя и многото религиозни празници, къде ли не съм ходила сама – да видя туй, онуй, провинции. Където и да ходех, никога не ме е било страх.
Моят архив е тук – ако някой се интересува – но засега няма особен интерес. Само за тази семейна хроника – тя е добре направена – двамата ми сина и дъщерята са добре запознати с нея.
В Мексико ми разрешиха да ми дойдат на гости децата. Аз заминах с обещание на мъжа ми, че и той ще дойде. Иначе нямаше да замина. Той просто така го каза, за да не ми попречи, но не дойде по простата причина, че нямаше познати и приятели, а аз по цял ден щях да работя, и накрая, че не би имал кон. Без кон той не можеше да живее.
Първо дойде дъщеря ми с единия ми внук, който сега е на 33 години. След това дойде Андрей, който направи първата си изложба там и след това дойде големият ми син Симеон – всички за по 6 месеца.
Аз си идвах често в България, защото бях член на две комисии на МОК и на Международната олимпийска академия. И когато имаше съвещание, трябваше да идвам в Европа. Но на мен ми плащаха всички разноски и когато бях в Лозана или Атина,прескачах до къщи.
Имам един голям недостатък с напредването на годините и това е, че не помня имена. Помня всички телефонни номера, но имена не. Виждам човека, зная че ми е познат, но как се казва, не помня. Не знам защо е така, но това ми се случва на стари години.
– Да ми разкажете за себе си, за Вашия род и вашето потекло?
– По бащина линия съм Алкалай. Баща ми е (Захари) Давид Алкалай, а по майчина линия съм Хорн.
Баща ми е от Самоков, а майка ми е от Австро-Унгария. Имам написано от нея, в архива ми, за пътуването им от Белград до София. Не знам защо, но те са тръгнали от Австрия през Белград, където майка ми е родена и след това идват тук.
Баща ми е завършил икономика в Грац, Австрия, след което започва търговската си дейност в София – продажба на английски мъжки платове, върви му добре, ангажира в работата и баща си, купува доста имоти. Откупува и акции на фабриката за шевни конци “Трапезица” в Търново, която била пред фалит. Със своите възможности той не само я укрепил, но и я превърнал в много добре развиващо се предприятие.
Всичко, с което баща ми се е захващал, от икономическа гледна точка и организираност – е завършвало с успех. Беше много организиран човек, знаеше да степенува задачите – първо най-важните, бе взискателен към точността.
Майка ми – Гизела Хорн, бе човек с подчертано чувство за изкуство. Тя искала да стане актриса и е издържала първия изпит за включване в трупата на Народния театър. Баща ми обаче не даваше да се говори за това жена да става актриса. Имала е много сестри – четири и един брат. Баща и Йосиф Хорн е бил архитект, обзавел е много голяма част от двореца на Фердинанд. Бил е с чувство за хумор, не съм го познавала, но ми казваха, че е бил голям бохем и много интересен човек. Държал е, нещо много рядко, дъщерите му да бъдат самостоятелни като жени, да си имат служба, професия, да са независими. Най-голямата му дъщеря е била преподавател по пиано, втората – Малвина, се жени за Карл Хербст, който е бил председател на някакъв голям институт, третата е майка ми и четвъртата, Роза, е била женена за полковник Аврам Таджер. Тя умира в църквата "Св. Неделя” по време на атентата 1925 година. Братът на майка ми Игнац е бил музикант по природа, занимавал се е с музика, но умира рано.
Тъй че двете семейство са много различни. Семейството на баща ми, много организирано и с икономически познания, докато Хорнови са артисти по природа.
Баща ми е видял майка ми за първи път на едно представление, което не е било професионално, а с благотворителна цел. Харесал я много и когато поискал тя да се омъжи за него, той поставил условие никога да не става актриса. И тя го възприе. Но трябва да ви кажа, че впоследствие тя го привикна да ходят редовно на театър, нямаше представление, на което да не отидат. Това се предаде и на нейните наследници.
И аз исках да ставам актриса, много ме влечеше, но баща ми беше абсолютно против и ми казваше, че ще ми осигури всякакво друго следване при условие, че няма да е актьорско майсторство. И така заминах за Англия, където постъпих в педагогическия институт и се обучавах по системата “Мария Монтесори”. Това е горе-долу за рода ми.
Имам две професии или служебни дейности. Едната е олимпийската, на която се отдадох през целия си живот. И тя, както Ви казах за превода, ме привличаше много по две причини. Първата, защото принципите на олимпизма ме вдъхновяваха. Те са: равноправие на хората, независимо от вяра, националност и цвят на кожата, т.е равнопоставеност, пораждаща толерантност. И това се предава на спортното поле. Вторият принцип е хармоничното развитие на личността, което значи съчетаване на физическите усилия с умствените и нравствените. Това е много широка и интересна тема...
– Това са били и Ваши житейски принципи.
– Да. Аз спортувах много – още от Франция, от колежа “Буфемон”. Но първо учих в “Дойче шуле” – до 7 клас.
– Проф. Торбов преподавал ли Ви е?
– Да. След това във Франция имаше чудесни условия за спортуване и много добра преподавателка по гимнастика. Всяка сутрин преди закуска имахме гимнастика, след това от 1 до 2 следобед се отдавах на хокей на трева, баскетбол, волейбол, плуване, гребане и т.н . Много спортове.
– Била сте лудетина като млада – и сега си личи.
– Какво да ви кажа, обичах да спортувам, бях дебеличка и нисичка и там израснах много и отслабнах. Като се върнах тук, брат ми ми каза, че ходил да язди в една частна школа на име “Орел”, близо до семинарията. И той ме накара да отида и там се запознах с Крум Лекарски, който си яздеше своя кон. Беше вече уволнен от армията, но си имаше кон.
– Имате доста голяма разлика.
– Осемнайсет години. Преподаваше ми собственикът на самата школа, но Крум от време на време му правеше забележки, че може и това и това, и тогава собственикът му предложи да се занимае с госпожицата. Той се съгласи и беше много строг. Строгостта му беше непонятна за мен тогава, обаче свързана с много интересен подход към животното – как да го управлявам и т.н. Така се запознахме.
А после и се оженихме – против желанието на баща ми.
– Той не ви прости докрай?
– А, не, напротив. Но майка ми беше човекът, който ми каза: “Ако считаш, че ще си щастлива, на добър час.”
– Тя ли Ви подкрепяше повече?
– Да. Но по-нататък, при еврейските преследвания, много скоро баща ми разбра какъв прекрасен човек е Крум. Той ходеше при родителите ми, помагаше им с каквото можеше, макар че тогава вече нямаше власт, бе уволнен от армията. Но беше много мил към тях.
Когато в Самоков вече камионите са били подготвени, за да ги отведат в посока Аушвиц (майка ми е приготвила по 5 кг в две торбички за пътя), Крум ми се обажда: “Дита, аз ще бъда при тях, ти имаш познати, прави каквото можеш, за да ги спасиш.” И аз какво можех да направя в този момент, обаждах се тук и там, никой не ми отговаряше. Обади ми се една стара позната, много по-възрастна от мене – казваше се Катя Овчарова. Тя беше самотна жена от хайлайфа и как се сети за мене, не знам. Обади ми се да ми каже: “Няма да ги пратят, Дита. Отменя се нареждането.”
– Тя откъде е знаела?
– Била е близка, доколкото си спомням, с Филов или някой от комисарството по еврейските въпроси. Няма да забравя, че ми се обади в този момент.
Крум, който беше кюстендилец, вече им бе намерил квартира.(Казали са, че Самоков е много близо до София, че ще ги изселят и трябва да бъдат преместени другаде – в Кюстендил.) Настанява ги в Кюстендил, тогава вече родителите ми много го уважаваха. Но и от там ги изселват в Плевен. Три пъти ги изселват. Били са в една барака, обикновена барака. Много от плевенските деца
са ги замеряли с камъни. Били са при много тежки условия, аз ходих да помогна на майка ми да подреди малката стаичка.
Баща ми всичко загубил, всичко, всичко. Какво ли повече да Ви кажа? И след това като свърши цялата история, те се прибраха след 9.ІХ.1944 г. и живееха тук.
– Това е фамилна къща?
– Да, фамилна, но бе бомбардирана и доста разрушена. Баща ми я възобнови цялата, след което я национализираха.
– Като бивш капиталист, като фабрикант или как?
– Да, като фабрикант.
– Но не го съдиха?
– Не. Само експроприация. И той умря тука, в този апартамент. Там му беше стола (сочи), той беше диабетик и получи много тежка пневмония. И
най-страшното, което описвам в семейната хроника, преди да затвори очите си, аз седях до него, разбрах, че ще свърши. Той ми хвана ръката и каза:
– Дита, късно ли е?
– За кое да е късно?
– За театъра.
– Не съжалявам за театъра, папа – го успокоих аз. Упреквал се е. И той затвори очи.
Майка ми остана при мен, естествено. Брат ми замина за Израел. Беше съден, че е продал не знам колко дузини конци. С мама ходихме при него в затвора. След като го освободиха, замина за Израел. Неговата участ е друга. Той беше човек с артистични способности и съвсем не икономист, далеч бе от това.
Баща ми беше председател на еврейската община преди 9 септември. Тя е била в тежко икономическо състояние и той е направил всичко възможно, за да я заздрави. И е успял. Бе отличен организатор.
– В хрониката пише, че имате връзка с рода Арие.
– Как беше? Имам снимките. Тук трябва да е някъде.(Чете от хрониката.)
“Ще се постарая да проследя потомството на баща ми както по бащина, така и по майчина линия. Сведенията ми за родословната последователност са слаби. Те стигат едва до дядо ми Давид. Кои са били родителите му, не ми е известно. От обратната страна на една снимка, намираща се в семейния албум открих, че дядо ми се е казвал Давид Алкалай. Може да се предположи, че името на прадядо ми е било Моис – Давид М. Алкалай. Все предположения…
За майката на Давид, т.е. моята прабаба, връзката напълно се губи. Никой нищо не ми е разказвал за нея.
За рода на майката на баща ми, на име Леа, притежавам донякъде по-подробни сведения. Това се дължи, от една страна, на издадената от БАН хронология на семейство Арие и, от друга, на разказа на Мати Митрани, дъщеря на един от двамата братя на баба ми. Случаят, свързан с издаването на хронологията на семейство Арие, е твърде странен. Един неизвестен за мен историк от БАН, намерил преди няколко години сред многото разхвърляни книжа на един софийски битак ръчно написан дневник на Аврам Арие и на неговите потомци. Разказ, свързан непосредствено и с ежедневието на българите под турско робство. Този ценен документ е бил откупен за няколко лева от пазарния щанд, проучен, преведен от испански(ладино) и отпечатан в малко издание, което вече не се намира по книжарниците.
Аврам Арие и неговото семейство са живели във Виена. Според преданието Аврам е поддържал любовна връзка със съпругата на влиятелен политик, който в порив на ревност и отмъщение екстрадира семействоАрие от Австрия. Тръгнали наслуки по Дунава, те спрели във Видин. Предприемчивият, млад и красив Аврам дошъл в София, за да търси работа, и намерил такава като обикновен помощник в една дрогерия. С времето Аврам се отличил до такава степен в работата си, че притежателят на дрогерията му предоставял все повече ръководството ú. Докато му било наредено от един турски султан да се засели в Самоков и да открие там подобна дрогерия. Тъй и сторил, като едновременно с това се занимавал и със сарафство, примитивен начин на банкерство. Аврам построил къща, определена по-късно за паметник на културата и наречена днес “Сарафската къща”. Къщата е изключително красива и свидетелства не само за изящен вкус, но и за неоспорима заможност.
Прабаба ми по майчина линия на баща ми – Ривка Арие, дъщеря на Аврам Арие, се омъжва за Маир Алкалай, който няма родство със семейството на баща ми Давид Алкалай. По данните, които получих от Мати Митрани, Маир Алкалай е притежавал две фабрики – едната за шаяци, а другата за желязо. Доколко тогавашното понятие за фабрика е отговаряло на днешните представи, трудно мога да определя. Но за мащабите на поробена България и за градче като Самоков притежанието на две производствени предприятия не ще да е било малко.
Снимката на Маир, Ривка и на тяхната челяд се намира също в семейния албум. На нея виждаме и баба ми Леа. Не бих могла да кажа, че зная много и за нея, освен онова, което ми е разказвала майка ми, и то едва ли ще да е било напълно безпристрастно. Свекърва и снаха са произхождали от коренно различни среди. Едната с ориенталско отношение към проблемите на живота, а другата с европейски манталитет. Живели са известно време по принуда заедно, съжителство твърде мъчително за майка ми. Леа е умряла в напреднала вече възраст, от какво, не зная. Била е с разстроени нерви, според майка ми – до невменяемост, но ако се съди по описание на поведението ú, би могло да се предположи, че нейната свръхвъзбуденост е била свързана с напреднала склероза. Странно, че баща ми не ми е разказвал подробности за нея и изобщо за своето семейство. Неприятни ли са са му били спомените, или просто му е липсвала нагласа да се живее с миналото...”
Следващите ми срещи с Дита Лекарска бяха на 18 януари 2006 г. – бяхме заедно с Аглика Маркова, която ми помогна да възстановим контактите с нея, и последната засега среща – на 17 април 2006 г. При първата Дита Лекарска отново се върна към спомените си от работата си в БОК и МОК, спомена за наградите, които е получила за тази си дейност – бронзов медал на Олимпийския орден 1977 г., медал без степени на Олимпийския орден от МОК, обявяването ú за “Почетен член на БОК” и почетното звание “Доктор хонорис кауза” на НСА, 1997 г. Тя ми подари книгата, написана за нея от Катя Иванова “Надежда Лекарска – позната и непозната”, излязла през 2003 г.
Не мога да не спомена онова, което най-талантливата “ученичка” на Дита Лекарска според мен – Аглика Маркова, каза по повод на 90-годишнината и в предаването “Закуска на тревата” на БНР, на 4 март. (Надежда Лекарска е родена на 5 март 1916 г.):
“ От Дита съм запомнила няколко неща. Едно от тях е: “ Аз не превеждам думи, аз превеждам смисъл.” По повод на уникалната ú способност да възпроизведе казаното от някой оратор в продължение на 20-30 минути, без да го прекъсне, Дита ни обясняваше: “Не става дума за памет. Става дума за интелигентност и натрупани познания”. Нещо, което тя предаде на своите талантливи ученици, макар че тя няма такива в буквалния смисъл на думата – това са според мен Илияна Сараулева и Елена Поптодорова.
Надежда Лекарска е един от малкото хора, които съм виждала да остаряват красиво. През целия си живот тя е била много красива жена. Аз мисля, че всеки човек остарява така, както заслужава, а Дита остарява красиво. Благородството на духа при нея е съчетано с интелекта.”
При разговора ни на 17 април Надежда Лекарска сподели радостта си от голямото честване, което са ú направили в БОК, както и от чудесната семейна среща, на която са се събрали всичките ú деца.
– Човек преживява какво ли не. Достатъчно е да има куража да го преживее и да знае, че при всяка епоха има и добро, и лошо. Онова, което ме е крепило през годините, е активната дейност. Това е основното. И да не се подчини човек на никакви вярвания, идеологии. Аз не съм религиозна, не съм подчинена на някаква синагога или църква. Това не ме интересува. Ако съм подчинена на нещо, това е на честността и лоялността към другия. И макар че той може да е много различен от тебе, от схващанията ти – все пак лоялността изисква да му дадеш онова, което той заслужава – честност!

Няма коментари: