ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ - Животът – това мъчително и героично усилие (Петър Драгоев)

ЖИВОТЪТ – ТОВА МЪЧИТЕЛНО И ГЕРОИЧНО УСИЛИЕ

В папката му в Съюза на преводачите, чийто член-съучредител е,
открих следното:
Петър Драгоев Драгоев, роден в с. Катунище, Сливенски окръг на
12.ХІ.1904 година. Завършва търговска гимназия, следвал известно време вИталия, завършва дипломатическо-консулския отдел на Свободния университет в София. След 9 септември 1944 година работи в кинематографията. От 1923 година превежда от френски, руски и главно от италиански език. Преди 9 септември 1944 година превел „Избрани страници”, ”Князът” от Макиавели. Превел над 30 книги.
Преводи: “Писма от затвора” от А. Грамши, “Спартак” от Р. Джованьоли, “Годениците” от А. Мандзони, “Гепардът”от Д. Лампедуза, “Момичето на Бубе” от К. Касола, “Ученици на слънцето” и “Ученици на времето”от Д. Марота.
Превеждал творби от Алберто Моравия, Итало Калвино, Нино Палумбо, Марчело Вентури, Васко Пратолини, Чезаре Павезе, Едмондо де Амичис и др.
Известен с преводите на “Приключенията на Пинокио” от К. Колоди и “Петте гарибалдийчета” от Д. Келаци.
След 1974 година – “Римски разкази” и “Нови римски разкази” от Алберто Моравия, “Всекиму своето” от Леонардо Шаша, “Плажът” от Чезаро Павезе, “Сватбено пътешествие из Неапол” от Алваро Корадо.
1976 година – орден “Кирил и Методий” І степен.
1977 година – награда на Съюза на преводачите за превода на “Нови римски разкази” от А. Моравия.
Трите ни срещи (на 30.Х., 2.ХІ. и 11.ХІ.1984 година в дома му на улица „Алеко Константинов” 9) минаха под знака на различни състояния и настроения, но те ми разкриха образа на един неординерен, сложен, противоречив човек, истински отдаден на превода.

– Вие сте започнали да превеждате още от ученическите си години. Разкажете ми за детството си, какви бяха родителите Ви, къде сте учили?
– Роден съм в с. Катунище, Сливенско, но от там съм излязъл още на 1 годинка. След това съм учил в търговската гимназия в София, като междувременно съм бил в Свищов и Бургас. В Бургас се разболях от малария, прекъснах една година и с оглед на по-здравия климат дойдох в София. Майка ми беше домакиня, чиста и пестелива, а баща ми беше наемател на търговския хотел в Сливен. Той беше буден, любознателен човек, който насърчаваше любовта ми към книгата. Макар да беше без
образование, абонираше ме за детски списания, вестници. По природа
хората от Котленския край са много любознателни и будни и понеже баща
ми не е могъл да си създаде една солидна културна основа, той прехвърли
мечтата си за знание върху мен.
След като завърших в София, заемах служби съобразно подготовката ми в търговската гимназия.
– А там учеха ли се езици?
– Да, и то много солидно. Немски и френски. Имах успех с езиците и това ме окуражи в намерението ми да превеждам.
Идеята да се занимавам с превод се роди там съвсем спонтанно у мен, без някакво подражание или влияние.
Един ден, като се ровех из книгите в една антикварна книжарница в София (беше ранна есен), попаднах на сборник от мисли на велики хора, озаглавен “За всеки ден”. Залових се да ги чета, харесаха ми и реших да ги преведа за себе си, без мисъл за публикуване. И почнах по ученически в една тетрадка да превеждам по малко от книгата, докато не я свърших цялата. Останах доволен и ми мина през ум, че мога да я публикувам. Имаше един вестник “Женско огледало” и реших да я изпратя. Без да чакам хонорар, на късмет.
За моя приятна изненада след няколко дни получих писмо, че работата ми е одобрена и ще бъде публикувана в различни броеве на вестника и ме канят да си получа хонорара. Това беше през 1923 година. Аз я преведох през зимата на 1922 година. По-късно в едно читалище потърсих вестника и намерих тези си преводи. Това беше първата ми отделна работа.
Като повечето младежи и аз сътрудничех на ученически списания – “Ученическа мисъл” – Русе, в различни сборници в Плевен и Търново публикувах стихове и критически работи.
Бях известно време в Италия и следвах агрономия (две години), но средствата бяха много оскъдни и се принудих да се върна в България. В агрономството виждах (чисто романтична представа) възможност да бъда сред природата.
По-късно в София успоредно с работата и преводите учих в Свободния университет – консулско-дипломатическия отдел. Завърших го не толкова от практически съображения, а за да бъда висшист. Нямах средства за редовно следване.
1929 година излиза романът “Нети” от Вирджилио Броки, тогава много нашумял. Авторът бе твърде човечен в схващанията си. 1930 година от същия автор излезе романът “Мити”, който разказва трагедията на двама съпрузи, искащи развод.
След това (1932 г.) излезе първото издание на “Спартак” от Р. Джованьоли. Тя се печаташе най-напред в брошури. Тази книга има 7 издания, като в по-късните премахнах съкращенията. Най-пълно е последното издание –1982 година. Книгата имаше изключителен успех и отзивите за нея бяха възторжени.
– С тази книга (”Спартак”) премина детството ни. Както и “Приключенията на Пинокио” на Колоди или “Сърце” на Амичис, пак във Ваш превод.
– Приятно ми е да го чуя.
– Какви проблеми срещнахте при превода ù? Разкажете за преводаческата си дейност, как започнахте?
– Аз я преведох много набързо, сигурно съм допуснал и някои грешки, тъй като италианският ми тогава не бе от най-добрите.
Италиански започнах да уча сам още в ученическите години, с ръководството на Гаврийски. После в Италия обогатих познанията си за езика и заниманията ми бяха повече литературни, отколкото свързани с агрономството. Четях всички периодични издания – вестници и списания, излизащи там (аз следвах в Перуджа). Тогава се ориентирах към книгата, от която италианците се учат на съвършен, правилен италиански език. Това е “Годениците” от Алесандро Мандзони, която прочетох по това време за пръв път. Тя е образцово помагало за изучаване на литературния италиански език. Мандзони е изучавал тосканското наречие (на което са говорели образованите италианци) и по-късно се занимава много с езикови въпроси. Смятам, че най-хубавия италиански са говорели образованите хора в Тоскана, Флоренция. Разбира се, беше ми много трудно, защото нямах филологическа подготовка и трябваше да се ориентирам в много езикови въпроси, свързани с диалекти…
Важен за мен бе и преводът ми на “Князът” от Макиавели. Това е прочута книга, предизвикала много спорове, много недоразумения, проклятия и хвалби. Тя има голям успех, за нея излязоха множество рецензии. Направих също така един сборник – “Смях и мъдрост” (1943 г.), с мисли на видни личности в превод от френски и италиански.
След войната издадох други книги. През 1946 година излезе “Дяволската цигулка”, романизирана биография за Паганини.
“Писма от затвора” на Антонио Грамши излезе 1957 година. Тя бе една от най-нашумелите книги в Италия след войната и получи литературната награда “Виареджо”. Книгата съдържа писма до негови близки, но писмата са образцови в стилово отношение. По онова време това беше първият превод на негова творба. По-късно излязоха теоретичните му работи. След това преведох “Сърце” – 1957 година, “Приключенията на Пинокио” – 1962.
“Гепардът” на Лампедуза се появи през 1961 година. Тази книга има изключителна съдба, защото излиза посмъртно. Това е единствената му книга, но тя му създаде световна слава. А в самата Италия тя постигна тираж, какъвто не е имала нито една книга дотогава.
– А “Пинокио”?
– От издателство “Народна младеж” ми поискаха да я преведа. И оттогава излиза моят превод.
Между другото излезе “Момичето на Бубе” на Карло Касола, “Всекиму своето” от Леонардо Шаша – един много сериозен автор. Васко Пратолини също бе от нашумелите автори. От него преведох “Семейна хроника”. Много интересни книги, претърпели две издания, бяха “Ученици на слънцето” и “Ученици на времето” от Джузепе Марота. Следват “Зелените очи на Малвина” от Марчело Вентури , “Океанът” от Джовани Роси (1972 г.) с две издания. През 1973 година в сборника “Италиански морски новели” излезе преводът ми на “Плажът” от Чезаре Павезе. Стигаме до “Римски разкази” на Алберто Моравия, 1975 година, и втория том – “Нови римски разкази”, излезли 1977 година.
– За този си превод получихте съюзната награда на СПБ.
– Да. Това бе подборка от двата тома. Старал съм се всичко да е четивно. Тези разкази също имаха голям успех, тях преведох много по-леко, без усилията, които хвърлях в другите книги.
– Тук освен харесването явно си е казал думата и натрупаният опит.
– Естествено. Но тук има и още нещо. Тези разкази са написани на прост, ясен, чист, естествен, разбираем литературен италиански език. При тях диалектизмите са рядкост.
Аз си изработих свой начин на превеждане, който естествено не следвам винаги и при всяка книга.
Започването на една книга е много трудно за автора, който все още навлиза в сърцевината на художествените проблеми, в тъканта на героите си. Прави ми впечатление, че при превод в началото аз „изпитвам” същите авторови трудности. Това усилие на автора така се е внедрило в книгата, че създава трудности и на преводача. За да преодолея това, аз прибягнах до една малка “хитрост”. (Като започна, искам работата ми да върви колкото се може по-бързо, по-продуктивно и гладко.) Първо прочитам книгите изцяло и след 50–60 страници забелязвам, че изложението става стройно, без грапавини, гладко, опростено (авторът е навлязъл вече в материала). Направих на няколко пъти сполучливи опити, започвайки превода си от 60-а или 70-а страница нататък, там, където нещата се изясняват, и след като свършех цялата книга, се връщах вече към началото и към онова, което ме бе затруднило. Усвоил постепенно системата на мислене на автора, превеждах тези “трудни места” много по-леко.
– Какво Ви даде общуването с италианската литература, какво Ви привлече в нея? Какво е основното в духа на тази литература, какво от този дух е близко и сродно до Вас, какво от него носите в себе си?
Вие сте превеждали “Спартак”, “Годениците”, детски книги – това са все романтични книги. Това говори за някакъв неизживян, може би, романтизъм у Вас, или който Вие сте продължили да носите в себе си? Или това е просто вътрешен афинитет?
– Всъщност Вие го изразихте точно. Именно романтичното е, което ме привлича.Там, където има простор за мечти, за блянове. Превеждал съм и реалистични неща, но според мен във всяко произведение има винаги известна доза романтизъм.
– А какво изпитвате, когато превеждате?
– Аз се сблъсквам най-напред с мъчнотиите и те приковават вниманието ми. Има случаи, когато фраза или пасаж ти е ясен, но не намираш съответствието му на български. В такъв случай оставям това място и продължавам нататък. Находката, решението му може да се яви по време на разговор или разходка, съвсем ненадейно фразата блясва в съзнанието ми – точна, ясна, като изсечена… Тя идва като някакво вътрешно озарение, светва в съзнанието ми. Някои наричат това инвенция, аз бих го нарекъл с една по-обща дума – интуиция. Интуиция, която не зависи в края на краищата от нас. Тя може да се появи съвсем случайно. Аз смятам, че това изобщо е една творческа проява, както при писателя.
– А какво е било превеждането за Вас през всички тези години – хоби, страст или нещо друго?
– Превеждането за мен е удоволствие, и в същото време – мъка. Тези “Ученици на времето” и “Ученици на слънцето” на Марота бяха изключително трудни.
– Как става при Вас изборът на книга за превод? Чакате предложение или...?
– Аз предлагам. Първият тласък е авторът и после книгата му.
– Все пак и това е въпрос на интуиция.
– Аз смятам, че интуицията (както при писателя) има голям дял в работата на преводача. Разбира се, има проучвания, изследвания върху автора…
– А коя книга Ви е струвала най-много усилия?
– Двете книги на Джузепе Марота. Не по-малко труд ми струваше и “Гепардът” на Лампедуза. Дори за първи път получих тогава аритмия. Толкова голямо беше напрежението.
Трябва да имате предвид, че никога не съм имал някакви особени условия за работа. Трябваше да се справям с много проблеми и трудности от житейски характер, които при друг човек едва ли биха му позволили да се занимава с преводи.
Жена ми, художничка, преди 20 години получи удар и се парализира. Не можеше да работи. Моите главни усилия бяха насочени най-вече към това да ù върна вярата, че е пълноценен човек, че въпреки нещастието може да продължи да рисува. Исках тя да не се превърне в ненужен за себе си и околните инвалид, защото това би я свършило твърде скоро. Аз надвивах житейските несгоди и тежките състояния, като превеждах – така по-неусетно минаваше времето. Бил съм редактор в кинематографията от френски, руски, италиански език. Служех си с немски, но не ми беше приятен език. Там работих десетина години и заради състоянието на жена ми трябваше да напусна преждевременно. И сега ме учудва как съм успял да постигна толкова голяма продуктивност при така тежки условия за работа.
– Превели сте над 30 книги. Коя книга Ви е доставила най-голяма радост?
–Въпреки мъките, най-голяма радост ми е доставил “Гепардът”. Мемоарите на Гарибалди представляваха голям интерес и също с удоволствие ги преведох.
– А имате ли Ваша, лична дефиниция за превода?
– Нямам своя лична дефиниция, но още навремето съм приел като своя дефиницията, която дава Бенедето Кроче за превода. Тя, мисля, най-точно изразява моите схващания за превода. Той сравнява изкуството на преводача с изкуството на актьора. Актьорът превъплъщава характери, а преводачът – цяла творба. Това е много точно.
Разбира се, най-главното в това превъплъщение е в резултат на интуицията да се постигне атмосферата. Това става съвсем несъзнателно. Потапяйки се в атмосферата на книгата, преводачът (добрият) несъзнателно я пренася и в превода си.
Веднъж Радичков по повод на мой превод ми каза, че съм уловил много точно атмосферата, че в превода ми има дух. Докато има преводи, които са безлични, няма го съпреживяването на преводача, те са еднакви и си приличат, безвкусни са. Според мен най-ценното при превода е атмосферата.
Аз не смятам, че един превод, в който на места има смислови грешки, грапавости, може да се смята за слаб. Спомням си, че Андре Жид на едно място казва, че няма съвършен превод. И в най-съвършения превод има грешки.
(Преводите на Подвързачов и до днес си остават ненадминати в много отношения.)
Аз също съм противник на теорията на превода. Може би на някои от младите тя да им помага. Превеждането е преди всичко дарба.
– Какво може и какво не може да си позволи един преводач при работа?
– Той трябва да държи преди всичко за духа, а не за буквата. Да е верен на оригинала, да го уважава, да предаде смисъла и духа.
– А докъде се простира “свободата” на един преводач в даден текст, какви вътрешни самоограничения трябва да си постави той?
– Вроденият усет го учи докъде може. Неговият усет през всичкото време е вътрешният, личният му “цензор” и съветник.
– А как работите Вие? Какви принципи следвате при работа?
– Първо прочитам оригинала и го проучвам, защото всеки писател има свои предпочитани и любими изрази и думи, свой начин на мислене. После, у всеки писател се срещат думи, които не се срещат при друг, те са само негови. Когато са непознати, прибягвам до речника.
Аз смятам речника за “неизбежно помагало” при работата ми. Който си въобразява, че може да превежда без речник – той се лъже. Човек може да е самонадеян, но тази самонадеяност не трябва да пренебрегва речника. Точността е задължителна. Промениш ли една дума, тя променя целия смисъл.
– Коя книга превеждахте най-дълго?
– “Годениците”. Сам разбирате, че човек не през всички периоди на живота си е еднакво работоспособен. Има “пустинни периоди” в живота на човека, когато работата му не спори, всичко се “разпада” в него, той изживява вътрешни противоречия…
– Кой период Ви бе най-активен, в кой се чувствахте в силата си?
– От 1960 до1980 година.
– Не Ви ли тежеше самотата?
– Не, защото аз имам тази наклонност към самота.
– От кои свои редактори сте най-доволен?
– От Светозар Златаров. Първо, защото е много културен, и второ, защото е много деликатен. За разлика от него има редактори, които се държат към преводача, като учители, на които са поверили проверката на класните или домашните упражнения.
– А с кои италиански писатели имахте лични контакти?
– С Луно Палумбо, чийто роман “Данъчният чиновник” преведох. С него се създаде една много сърдечна връзка, той идва в България, беше ми на гости у дома с жена си. Много ми е помагал, давайки ми сведения за писатели.
Пишехме си с един критик и преподавател по литература в Болоня – Амичи.
“Гепардът” има много интересна история, защото бе утвърден сред читателите извън Италия от Луи Арагон. Той написа възторжена рецензия в “Летр франсез” за този роман. И първото издание у нас излезе с тази статия на Арагон – като предговор. Второто издание беше с предговор на Джорджо Басани, а следващите бяха без предговор.
– С кои от нашите преводачи от италиански сте приятели?
– С Николай Дончев. Още като излезе “Князът”, той написа един отзив в “Ла бюлгари”. (Преди 9.ІХ.1944 година съм сътрудничил в “Литературен глас”, “Заря”, главно с рецензии и отзиви. След това пишех в “Литературен фронт”, в различни списания.)
Самотата ме е следвала непрестанно в годините, въпреки че по темперамент съм човек, който обича хората и общуването. Но обстоятелствата оформиха в мен тази предразположеност към самотата. В Италия имах много приятели, италианците са сърдечни хора, те ме привличаха с непосредствеността и сърдечността в отношенията си. Имаше един кръг от хора, студенти, които се занимаваха и интересуваха от литература. Обичах да дружа с тях. През почивките съм търсел бодрост в планината.
– С кои български писатели бяхте близък?
– С Атанас Далчев дружехме доста. Познаваме се от 1932–33 година. Той беше и затворен, и общителен едновременно, имаше навика (нещо, което аз никога не съм правил) да споделя с приятели написаното – било стихотворение или нещо друго. Вземаше мнението им и чак тогава се решаваше да го печата. Далчев не беше човек с високо самочувствие, бе високо даровит, но без самочувствие. Вземал е италиански книги от мен.
Беше много строг критик, но се пазеше да изразява мнението си публично. Единственият път, когато се изказа, бе по повод на поезията на Лилиев – пагубно беше това, статията му според мен беше голяма грешка. Беше доста краен. Той имаше такова отношение към Лилиев и Людмил Стоянов.
Далчев ценеше много високо Кирил Христов. Той не споделяше мнения за нови книги дори в компания. На четири очи е споделял, насаме. “Това между нас да си остане” – казваше той. Беше страхотен отрицател.
Познавах и Константин Константинов. Той беше много затворен човек и много честолюбив. Веднъж си позволих някаква шега по отношение на него и той се изчерви целият. Но е безкрайно честен и безкомпромисен. Завистниците го наричаха “писател на пансионерките”. Това бе безкрайно несправедливо и бе продиктувано от нашенската завист. Той е изключителен, ценен човек и даровит писател – “Душечка”!!!
Лилиев е бил честван в дома на Константин Константинов на ул. „Иван Шишман”, били са само двама-трима души. С него съм говорил един-два пъти. Правеше впечатление на естествено скромен и много деликатен човек. Със съпруга на племенницата си (Г. Константинов) си говореха на Вие…
(Гледаме картините по стените. Те са от жена му – Емилия Николова.)
– След като получи удар, загуби способността да си служи с дясната ръка и след това започна с големи усилия да си служи с лявата. Направи две изложби. Много съм се измъчил с нея. Творците, получили парализа, са много отчаяни хора. Аз бях жизнен човек и успях с упоритост да ù върна вярата. И в края на краищата да я накарам да работи. Това осмисли живота ù. Иначе тя щеше да живее с една болезнена празнота.
Гьоте говори за “възпиращите сили” в живота на човека. За съжаление у нас има много такива сили. Не мога да търпя неправди, но няма как да ги преодолееш – бориш се със скали! За най-елементарни неща. Големи морални ценности са захвърлени на бунището. Ако изкараш нещо от него и го покажеш, веднага ще кажат: „Я, тоя е бунтар!” Цари една морална пустота. Природата на нашенци се оказа много сурова, жестока. Факторите са много и сложни.
Но един Лилиев например успя да си остане Лилиев.
– А Ракитин не издържа, самоуби се.
– Познавах го добре. Той беше лъчезарен, чист човек, излъчваше доброта. Чувствителността му е била много голяма, за да посегне на себе си…
От ученическите години бях много близък с Никола Фурнаджиев. В Сливен живеехме къща срещу къща, по цели часове сме разговаряли като ученици край църквата “Хаджи Димитър”. Имах много писма от него, цяло сандъче. Всичко унищожих, като се местех – цялата си кореспонденция с писатели и художници, за да не попадне в случайни ръце. (Писал съм за Фурнаджиев в сборника „Спомени на съвременници”.)
Имах и едно писмо от Гео Милев, в него имаше едно колективно стихотворение, писано от Дебелянов, Райнов и Лилиев (публикувано е в сборника „Гео Милев. Архив.”) – “На Гео блян бленуват очилата”. В Сливен сме го канили да чете сказка. Беше много естествен, искрен. Отнасяше се към мен като към равен, към приятел, без надменност. После в София, в кафене “Цар Освободител” сме се виждали два-три пъти, ходил съм също в кръчмата “Копривщица” на “Дондуков” – там се събираха с Ламар и с други писатели.
Имам и друга голяма грешка. Освен че изгорих писмата, не съм записвал разговорите си с всички писатели и художници. Кой ти мисли, че паметта ще му изневери. А сега нищо не помня. Случаят ме е събирал с много интересни хора. И с Каралийчев се познавах – от участието ни в ученическото списание “Ученически живот” в Русе. Майка ми, макар и необразована, бе мъдра. Веднъж в разговор я чух да казва: “Човек не знае нищо, душата знае всичко.” Бях много близък приятел с бащата на преводача Венцеслав Константинов, той ми е писал писма по 40–50 страници. И тях унищожих.
Петър Димков ми е кум. На почвата на болестите станахме приятели с него, създаде се една взаимна симпатия помежду си. Познаваме се от преди 9.ІХ.1944 година, идвал е у нас, той стана причина да се запозная с жена ми. Помогна и на нея, ходили сме заедно по екскурзии.
– Имате картини от Васил Стоилов?
– С Васил Стоилов имаме приятелство от 1939 година. При първата ни среща той ми каза: „Аз ще те рисувам.” Той живееше до мен, после живеехме в една къща. Имаше навика, като се нахрани, да бъбрим. Беше сладкодумец, много духовит. Идваше почти всеки ден, даваше ми книги на Николай Рьорих, с когото имаше кореспонденция. Пишеше великолепно художествена критика. След 9.ІХ.1944 година преподаваше в Търново, бе професор по рисуване. Пишеше ми дълги писма на френски. Обстоятелствата ни разделиха – ожених се. Не пиех, не пушех, бях вегетарианец…
С горчивина Петър Драгоев разказва за болестите си, от които изведнъж е рухнал:
– Изобщо ние не сме господари на живота си. Макиавели казва, че човек е
50 % господар на живота си, другите 50 % са на съдбата. Струва ми се, че твърде много е завишил “човешкия” процент, той е по-малък.
Сенека не напразно казва, че страданията и изпитанията, които ние изживяваме, са данъкът, който изплащаме на природата заради голямото благо, наречено живот!