ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ - Преводът трябва да е незабележим... и с усмивка (Нели Гуревич-Бобева)

НЕЛИ ГУРЕВИЧ–БОБЕВА: ПРЕВОДЪТ ТРЯБВА ДА Е НЕЗАБЕЛЕЖИМ… И С УСМИВКА

– Г-жо Гуревич...
– Аз се казвам Нели.
– Бихте ли ми разказали за Вашите родители, откъде е родът Ви?
– Родителите ми са руски евреи от Крим, от Симферопол. Първо тук пристига баща ми – по време на руската революция 1919 година, бяга от погромите – и от червените и от белите и от зелените и от всичките. Те са имали ученическа любов с майка ми, след което се разделят и толкоз. След няколко години баща ми идва при своята леля тук – те са евреи, които са фармацевти. В началото на века те идват и се заселват в България по две причини – да помагат на България и да бягат също от погромите, защото се чувстват най-добре тук. Къщата им е била на „Московска” 3, там са живели, там съм родена и аз. По фамилия едните са Гуревич, другите са Давидович. След няколко години баща ми го хваща някаква носталгия и изписва тук майка ми чрез Червения кръст. И се оженват през 1926 година. Аз съм се родила по-късно – 1939 година. Така че съм живяла в рускоезично семейство и може да се каже, че съм имала два майчини езика – български и руски. Това ми е помогнало в преводаческата кариера. Вкъщи говорехме на руски и на френски. Знаела съм френски, без да знам български. И когато ме изгониха от френския колеж (след закриването му) ме дават в българско училище и получавам двойка по български. И баща ми тогава прави грандиозен скандал и казва на майка ми веднага да ме пусне на улицата да играя с децата. Защото няма микроби, няма лошо влияние, не го интересува това. (Междувременно идва съпругът ù, физикът проф. Калоян Бобев, който е и бивш национален състезател по баскетбол, и носи поднос с кафе и сладолед и кейк, правен от Нели. Преди това двете им кучета след кратко запознанство идват и почват да се умилкват около мен.)
…Между другото, това е третото ми интервю в живота като преводач. Преди години правихме една много интересна теоретична конференция за превода и присъстваше Даница Селескович – директор на Международната школа за преводачи в Париж. Аз изнесох доклад за критериите на превода и същността на устния превод. И тогава ме интервюираха от националното радио и от Би Би Си. И Вие сте третия.
– За мен е интересно да продължим още малко разговора ни за Вашето потекло, за родителите Ви.
– Баща ми е финансист, цял живот се е занимавал със финанси. Майка ми е домакиня, тя ме е възпитала, защото той носеше пари вкъщи и не се интересуваше от друго.
Един-единствен път ми каза: „Длъжна си да учиш. И толкоз. Оттам нататък се оправяй сама.” Освен това ми казваше: „Ние тук сме сами, нямаме никакви роднини. Всичко зависи само от теб, няма на кого да се опреш.”
– А в Русия никой ли не остана от роднините Ви?
– Никой. Половината бяха избити от Сталин, другата половина от германците. 42 души от рода са загинали. Ужас. Майка ми отиде там 1959 година, за да види баба ми (нейната майка) и я доведе в България. Тя беше на 92 години, живя тук 4 години и почина на 96 години. Беше с акъла си, с навиците си, женена три пъти, изгледала три деца без мъж, преживяла две войни, две революции. Но тя не е еврейка. Тя е полуукраинка, полуполякиня, полурускиня. И така.
Завърших биология, аз съм доктор на науките по биология, член съм на Нюйоркската академия на науките, на Международното дружество за изучаване на мозъка – цял живот съм се занимавала с работата на мозъка, член съм на АИК – две сме засега, аз и Недялка Чакалова, преди това беше Лили Веселинова. Изобщо, има една градация в нашата професия. По поколения се усъвършенстват хората – сега вече се знаят по два-три езика, преди се знаеше по един.
– Но за това е необходимо натрупване.
– О, и то много голямо. Натрупване, натрупване и труд.
Съжалявам, че не можах да науча идиш. Когато родителите ми искаха да скрият нещо, си говореха на немски. Явно не е бил чист немски, а езика на ашкеназките евреи – идиш.
– А техният род откъде е, винаги в Крим ли са живели?
– Винаги, те са трето или четвърто поколение. Не са пазили никакви хроники, архиви, снимки. Даже не можах да намеря тяхното брачно свидетелство. Мама преди да се омъжи е приела еврейската вяра. Но когато отидох при равина в синагогата, за да поискам копие от брачното им свидетелство, оказа се, че архивата от 1926 година е изгоряла. И аз нямам дори този документ и не мога по никакъв начин да докажа, че съм еврейка. Нямам нищо, освен името. Предполагам, че родителите ми съзнателно са унищожили някои документи, когато са бягали от Русия. Но вкъщи никога не се е говорело на тази тема – баща ми не искаше да ме прави дисидент. Например той ми казваше: „Виж какво, комунизмът няма да преживее (беше абсолютно сигурен в това), но това няма да стане в твоя живот. Той не може да издържи – това е ясно, и с тези жестокости, и с тази икономика. (Ето тук сме стояли, той на фотьойла, аз до него и говорехме.) – Съобразявай се как живееш, какво живееш, няма да има кой да ти помогне.”
За съжаление не доживя промените. Умряха с майка ми в
разстояние на 40 дни. Първо той, после тя – след два удара.
– А вкъщи спазвахте ли еврейските традиции?
Мама ги спазваше, колкото и да е странно, баща ми – не. Тя не бе еврейка, но предполагам, че ги бе научила от баба ми. Баща ми нямаше отношение към тези неща, той беше светски човек. Е, разбира се, че спазваше някои неща, но нямаше отношение към това. Докато мама отбелязваше всички празници – Пурим, Пасха и т.н. Тя ми разказваше за тях. Храната също се стараеше да е по традициите. Е, петъка, Шабат, не се спазваше. Съботата и неделята и до ден днешен аз работя като луда, така че… грях ми на душата, но това е положението. Но мама спазваше тези неща. Тя беше вярваща в Бог, беше религиозна, вярваше, че има някаква сила. Мразеше църквите, мразеше поповете (особено сегашния ни Свети синод, противно ми е как тези хора един път не взеха страна в защита, как нищо не казаха – само собствените им търбуси и интереси ги занимават).
Тя дълбоко вярваше в Бог, неин Бог, и така ни възпитаваше със сестра ми. На нея дължа френския език, руската литература, любовта към книгата изобщо, към езиците. Никога не са ме насилвали да уча езици или да свиря на пиано. Аз си свирех, защото ми харесва, учех езици, защото исках. И до ден днешен имам чувство към езика и това за мен е един спорт. Нещо средно между спорт и изкуство – защото ти казваш така, но и аз мога да го кажа, ти правиш това, но аз мога да го направя по друг начин. Приятно ми е.
Аз имах много добра среда, бяхме сравнително заможни, никога нищо не ми е било отказвано, те ми дадоха езиците, образованието, музиката.
(Говорим за гениите и техните деца, за енергията, която е разпределена разумно. Тя казва по този повод: „Всичко е направено разумно.”)
– Сигурно на родителите Ви им е било много тежко да напуснат родния си край?
– Много е било тежко за тях това бягство. Баща ми е бил без образование, хлапак на 20 години. Добре, че е била леля му, да му помогне, тя е сестра на неговата майка. Те я изписват след това по линия на Червения кръст, 1935 година. Платили са в долари, по 10 000 долара на човек, пазя бележките. Това е било търговия. Добре, че са имали възможност.
– А с какви хора общувахте, каква беше средата Ви, с кои хора бяхте близки. Виждам тук картини на Давид Перец…
– Перец ни беше много близък, баща ми му е помагал, когато е бил зле материално, той бе от Бараците, на Цанко Лавренов. Имахме много близки сред художниците, чиито картини виждате по стените – особено Вера Янсен, Курт Янсен. Не знам откъде, но баща ми имаше безупречен вкус. Майка ми също. Помагал е много, просто имаше възможност. Когато Перец дойде у дома малко преди да почине, тук в хола се бяхме събрали, имахме един сребрист екран с апарат и той ни показваше последните си неща – около 30 платна. И ми казваше: „Неличка, ела да си избереш нещо.”
И Неличка не отиде, защото ми беше неудобно. И сега съжалявам. Имам снимки с него, аз съм малка и седя на коленете му. Не поддържахме кореспонденция, защото нашите не обичаха да пишат писма.
Мама имаше този навик, да изпраща картички по различни поводи.
– Бихте ли ми разказали за годините на учение?
– До четвърто отделение учих във френския колеж, след това в българско училище и накрая в 35-то училище, което беше руско. След това учих биология и завърших 1961 година. Работила съм в Института по водоснабдяване и след това в БАН. Целият ми живот мина в БАН, в Института по физиология. Занимавам се със зрително възприятие – как виждате, защо виждате, какво виждате, как мозъкът ви възприема света чрез очите. Както Ви казах, доктор съм на науките. Аз се занимавам с движение и позиция и с мерене на времето – как мерите времето със зрителното възприятие. Дисертацията ми бе посветена на тази тема –„Оценка на кратки интервали, до две секунди”. Те са изключително важни за живота Ви. Взимате една чаша, преминавате улицата – как става всичко това, че хора не загиват всеки ден под колите, как свири един пианист, как работи един акробат и т.н. Това ми даде един по-широк поглед и по-голяма култура, помогна ми в превода, предимство за мен е, че не съм филолог. Филолозите са малко по-ограничени. Вярно, нямам това образование, имам бели петна, но общата ми култура е по-добра и способността ми да възприемам е по-отворена.
Цял живот съм правила две неща – наука и превод.
– А как се ориентирахте към превода?
– Съвсем случайно. Първо, нали съм рускиня и руският ми е добър. Една от големите ни преводачки на руски – Таня Матвеева, ми предложи есента на 1967 година да отида с нея на научна конференция във Варна, на тема „Международна биологична програма на ООН”. И аз със целия си акъл, на невежата всичко му е до колене, се съгласих. Пълен провал! Аз се разплаквам и казвам, че повече никога няма да се занимавам с такова нещо. И ето вече 37 години се занимавам с това. Просто се насилих от хъс, от спортна злоба. Как така няма да мога да направя нещо! И го направих. Но разбира се, трудът е колосален.
– Имахте ли учители в устния превод, следвахте ли някакви примери?
– Едни от най-добрите ми учители бяха Таня Матвеева, Петко Дренков, Пепо Ярцев, Гочо Чакалов, Хуанита Линкова, Вили Брюкнер. Учила съм се от тях главно на превод на български, защото преди аз не знаех добре, на преводаческо равнище, френски и английски. И минавах през пилот, т.е. през този, който превежда на български от немски и испански, от него аз вземам и превеждам на руски. Това е препревод. Това не се прави никъде в света, но понеже ние сме малък език, български, нямахме друга възможност и правехме препревод. Но този, който е пилотът, превеждащият на български, и от когото вземат другите преводачи на другите пет езика, е много важна личност. Той трябва да води подир себе си, трябва да е много точен, да не бъде многословен, но и да не си позволява съкращения, които са недопустими, и винаги да помни, че подир него върви целият превод. Отговорността е много голяма. Аз станах добър пилот от руски на български и от мен вземаха старите, които не знаеха руски. Но тези хора ме учеха на превод – не да ти казват, а просто как се прави. Така че сама съм се учила, ние нямахме школи тогава, нямах възможност някой да ме прати да уча в школата по превод в Париж. Практика и някакво чувство все пак.
– Това ли беше системата, по която се превеждаше тогава?
– Тогава – да. Сега има доста хора, които знаят по два и повече езика. Правилото на АИК е: превежда се на майчин език от два чужди. Аз превеждам от френски и английски на руски, съответно и на български. Но в ЮНЕСКО няма български и там превеждам от френски и английски на руски. Когато се говори на испански, аз минавам на френска кабина, защото не знам испански. Китайски и арабски всички вземат от английски и френски. Това е допустимото.
– При този препревод не се ли губи голяма част от казаното?
– Голяма не, но се губи. Целта е да се предаде смисълът, въпреки че не бива да си позволявате някакви волности, т.е. да ставате съавтор.
Преводът трябва да е незабележим. Както казваше един колега: “Конференциите не се правят за преводачите.” За да изпъкваме ние, с артистичност или нещо друго.
Имахме един колега, който правеше “Комеди франсез” в превода. Така не се прави.
Преводът трябва да е незабележим, да не ви товари като слушател в залата, нито да е с монотонен глас, от който ще заспите, нито да е съпроводен с някакви дразнещи прояви, които ще ви отвличат вниманието от същността. Трябва да бъде равно, гладко, красиво, спокойно, и винаги леко усмихнато. Това го зная от колеги в радиото. Усмивката придава една друга интонация на дикцията, веднага променя гласа и действа приятно на слушателя.
– Наскоро разговарях с Дита Лекарска...
– О, Дита! Няма по-добър консекутив от нея, изумителна е, нямаше по-добра от нея на времето. Това, което в момента чувам по радиото и телевизията, е абсурдно и недопустимо. Не можеш да пресичаш човека по средата на фразата, защото не можеш да помниш! В много редки случаи, при преговори, в интерес на точността, там, където всяка дума има значение, можеш да си позволиш да помолиш говорещия да повтори фразата. Но по радиото и телевизията е недопустимо. Ако аз бях направила такова нещо, щяха да ме изгонят на 15-та минута, а аз съм превеждала в БНР и БНТ дълги години.
Навремето критериите бяха много по-жестоки, самите клиенти, онези, на които превеждаш, бяха по-взискателни. Докато сега всичко е разрешено. Тези момиченца, които се явяват, ъкат и мъкат. То журналистите говорят неправилно, та какво остава за преводачите.
– Във връзка с това искам да Ви попитам кое е специфичното и характерното за синхронния и консекутивния превод...
– Те са много различни...
– Кое е отличителното, различното на този вид превод от превода на художествена литература например, как всъщност се изгражда един такъв преводач?
– Едно от основните неща, а може би и основното, е времето. При писмен превод разполагате с цялото време, което пожелаете, можете да станете от компютъра, да вземете речник или справочник, да си помислите, да се разсеете, да правите каквото пожелаете и както пожелаете, за да бъде оформен един красив и нормален превод.
Такова нещо в кабина няма. В кабината дискурсът върви непрекъснато и вие трябва да вършите три неща едновременно – да говорите, да помните следващото послание и да имате обратна връзка, за това, което сте изказали – евентуално да се поправите не със “Извинете” и “Поправка”, а просто при следващият превод да не допускате същата грешка.
Изобщо при синхронния превод участват почти всички психически процеси – възприятие, памет, внимание, извличане на информация, възпроизвеждане.
Тези неща се извършват едновременно, затова между другото се казва, че ние сме “шизофреници”, че сме с раздвоено съзнание. В консекутивния превод се иска да имате дълготрайна памет, там си записвате със сигли нещата, които трябва да преведете. В синхронния превод се записват цифри. Цифрите се превеждат много трудно, те представляват трудност, аз съм превеждала научни текстове, философия, социология, политика, математика, медицина, фармация, околна среда. Цифрите трябва да се записват в момента на чуването, защото, като ги видите, тогава ги транспонирате на вашия език. Иначе те много лесно се изтриват от моментната памет, която използвате при превода, по механизма на маскирането. Вниманието, концентрацията, всичкото това нещо, естествено, го няма при писмения превод, защото вие сте свободен човек при писмения превод, при устния не сте. Това е горе-долу.
Но пък паметта при устния превод се запълва с писмена работа – да мине през ръката, четенето не е достатъчно, четенето не винаги влиза дълбоко в слоевете на паметта, не винаги. Четете, разбирате всичко много хубаво и то след това се измива. Докато когато работите и писмен превод, тези неща влизат в дълготрайната памет и след това е въпрос на извличане от там. Значи, на точност на извличане и на време на извличане. Това идва с практиката, с много голяма практика. Но както има много добри писмени преводачи, които се страхуват като дявол от тамян от микрофон, те никога няма да седнат пред микрофон, то повечето истински добри устни преводачи са и добри писмени преводачи. Този, който е посредствен, той навсякъде е посредствен.
– А какъв е механизмът, чисто психологически, на запаметяване?
Надежда Лекарска ми каза, че можела да запомни до десетина минути от изказването на оратора, без да го прекъсне. Как е възможно това?
– Възможно е и с това си качество тя е учудвала всички ни. Аз например нямам такава памет. При синхрона паметта е пропускателна, ти задължително трябва в момента, в който изговаряш, да чуеш първо и да разбереш и да запомниш следващото, но това, което си изговорил вече, трябва да го изтриеш, защото то ще те затлачи.
– Любопитен ми е и механизмът на освобождаване, защото един такъв преводач общува през живота си с десетки и стотици хора. Ако всичко това остава в него, той просто ще гръмне.
– Не, задължително се изтрива. Остават основните неща, жаргонът на дадена наука не остава и не е хубаво да остане, защото преводачът наистина ще гръмне. Аз се подготвям например за конференция по фармакология, предварителната подготовка е задължителна, защото вие не можете да знаете всички термини. Там език като такъв няма, красив език, там има термин върху термин. Но в момента, в който свърши конференцията, аз просто забравям и трябва да го забравя. Докато основни положения, големите категории във философията, социологията, политиката, те просто се знаят, те са влезли много по-дълбоко в паметта и съзнанието ни. Околна среда също. Но да кажем, теоретична физика. Аз се запознах с мъжа ми на една научна конференция по физика, където му превеждах докладите и ужасно го ругаех. Защото бързаше като луд, бяха му слели два доклада в едно и такива “ужасии“ говореше като например “тунелни ефекти”, “спинове”, не знам какви си ядра… И така се запознахме с него и се оженихме след три месеца. Та тези неща трябва да се забравят, но основата, тъканта, която лежи, трябва да я има. И тя става само с практика и с активно запаметяване.
– А как става отдиференцирането, как избирате ключовите думи, ключовите положения?
– Тази магия никой не може да ви каже как става. Трябва да разбираш смисъла на това, което ти се говори. Ако разбереш смисъла, какво искам да кажа, първо – отричам ли нещо, или потвърждавам нещо, да или не – това е много важно, уговорка или не, аргумент, защо, какво произтича от това, т.е. каузалната връзка, тогава можеш да сглобиш целия пъзел, цялата картина. Ако това ти убегне, край, провалът ти е налице. Просто или прескачаш пасажа, или изобщо нищо не можеш да направиш. Най-порочното нещо, което младите много често правят, като им дадеш доклад за превеждане писмено, защото това е едно от изискванията на научна конференция, те почват да превеждат на български между редовете и си пишат, в желанието си после да го четат. Това е абсолютно порочно нещо. Вместо да си подчертае с маркер, червено или зелено, основния глагол, спомагателните глаголи, подлог, сказуемо, там да насочи вниманието си, към ядрото – ние на това ги учим, как да работят с текста. В текста не се пише. Е, може отстрани на полето да си запишеш някоя дума, която преди не си чувал, но иначе се отбелязват центровете, там, където трябва да насочиш вниманието си. И второ – не се превежда писменият текст, а онова, което се говори пред микрофона. И при най-малко отклонение на човека той се губи, преводачът се хваща за главата, “олеле, какво стана” и “отиваш на кино”, извинявам се за израза.
Напоследък написах една теоретична работа, която бе отпечатана в сп. “Въпроси на езикознанието”, за критериите на превода. В нея давах двойки критерии, които да бъдат избирани и ранжирани по важност. Дадох я на 100 души наши преводачи. (Говорим за статиите върху превода на Дита Лекарска, която не ги публикува в книга, за нейната невероятна подреденост, за уникалния ù архив. По този повод Нели споменава, че тя не е никак подредена и че мъжът и от 8 години прави родословна книга на рода си: „Доволна съм, че има с какво да се занимава. Сега е на 70 години. Нас ни хвана голямото съкращение в БАН – трябваше да бъде намалена бройката с живи хора и щом навършихме пенсионна възраст, веднага ни пенсионираха. Но аз пък се занимавам с преводи, така че имам какво да върша.”)
Имайте предвид, че преводът, по категоризацията на ООН, е в първата десятка от сложните професии в света. На пето или шесто място след космонавтиката по умствено напрежение. Колко хора си отидоха от колегите ни: Вили Брюкнер, Таня Матвеева – моята учителка, Петко Дренков, син на Лора Каравелова, който ме е учил на български превод и на валс, Пепо Ярцев. Общо взето, в Съюза на преводачите се приютиха хора, които не са много угодни на властта и чест прави на Съюза, че ги приюти и им даде хляб някакъв.
– Намирате ли разлика между начина на превод преди и сега?
– Има. Сега се превежда много небрежно. Аз обичам да чета кримки, всякакви, главно политически – Том Кланси и др. Много небрежно преведени. По наше време, преди 1989 година, имаше и новоговор, този дървен политически език, който беше, Господи, 200 думи, даже са били и по-малко. Сега езикът е по-свободен. И тези, които имат отношение към езика, които имат вкус към мириса, аромата на езика, те си вървят напред. Тези, които са, извинявам се, простаци, те никога няма да усетят езика и никога няма да го възпроизведат.
– Но защо се получи така, че това съзнателно се толерира.
– Защото е по-лесно, по-лесно е. Да не изпъква моето невежество. Всички наоколо като са такива, моето не изпъква, аз съм в блатото. Иначе стръковете трябва да ги резнем. Вземете вестниците, ами то е срамна работа.
– А какво по принцип трябва да избягва един устен преводач, какво не трябва да си позволява той?
– О, много неща! Не бива да си позволява нито преразказ, нито фантазии, не бива да си позволява нелитературен език в каквато и да е степен, даже и в минимална. Литературният език трябва да се спазва при всички условия, даже когато преводът е много тежък, когато времето не стига или има други затруднения, ако щете физически. Например, в парк-хотел „Москва” кабините са сложени перпендикулярно на екрана. Ние сме превеждали филми, които не виждаме, и не знаеш той ли влиза, тя ли влиза, тя ли го убива, или той я целува и превеждаш само по слух, което е абсурдно и е забранено по света. Но нас са ни карали да правим и такива неща.
И второ, пак трябва да се помни, че нещата не се правят за преводачите. Това е най-важното нещо. Не можеш да ставаш съавтор било в художествената литература, било в устния превод, техническия, политическия.
В устния превод аз съм категорично против замазването на грешките. Ако тоя “глупак” на катедрата говори глупости, аз съм длъжна да ги преведа, защото хората в залата трябва да получат впечатление какво говори той, а не какво мисля аз. Аз мога да го загладя, и ще го направя много добре, но това няма да е същият той. Нямаш никакво право на това нещо. Щом той дрънка глупости, ще ги преведеш. Това е положението.
Задължен си да проникнеш в смисъла, иначе си загубен, но ако не си служиш със същите изразни средства, с които той си служи, ако не станеш като него, няма да си верен.
– Кои бяха най-интересните срещи във Вашата работа и някои любопитни случки с някой от събеседниците Ви?
– Общуването става само при превода. Ние съзнателно гледахме да не общуваме с участниците в конференциите. Бяхме толкова изморени от работата си, че не желаехме контакти. Второ, аз не обичам консекутив, не се занимавам с придружаване на лица, имам два или три пъти в живота си такива случаи. Ето една интересна история. У нас правят среща между американски и руски космонавти. Питат ме дали искам да съпровождам някого. Отказах с мотива, че съм стара и т.н. Но ми казаха, че тук ще дойде академик Раушенбах. Веднага се съгласих. Той е един от конструкторите и теоретичните физици, изчислили траекториите на спътниците. И какво виждам аз. Още в началото академикът ми казва: „Тази конференция не е много интересна, искам да огледам църкви, защото се занимавам с иконография от ХV век.” Този човек ме развеждаше из църквите и ми обясняваше иконите, говореше ми за смисъла на мистичното пространство в една икона. Обиколили сме не знам колко църкви и манастири из страната с колата на мъжа ми, който бе с нас. Владко Сотиров беше преводач на двете му книги и отидохме с мъжа ми на вечеря у тях. Раушенбах избягва от вечеря в посолството, взима такси, пристига у Владко и цяла вечер си говорихме. Това беше едно от хубавите ми преживявания. Но общо взето аз не съм контактувала с гостите, това не се прави. И на Запад не се прави. Съпроводът е нещо друго. Но съпроводът не е и консекутив, той се прави от гид. А иначе съм имала много интересни конференции и конгреси – у нас и навън, като например световните конгреси по социология, конгрес на МОК, по философия, по хирургия, в Солун по ветеринарна медицина, в Хелсинки, на малкото Хелсинки, това са партиите от центъра, в Париж на ЮНЕСКО ходех редовно, след като ме утвърдиха за преводач чрез изпит. Тук дойде главният преводач на Женева Чиликин да прави изпит. Идва с една касета, сяда, дават ти слушалки и започваш да превеждаш, без никаква предварителна подготовка. Това се записва и след две-три седмици от Женева идва решението. И тогава ни избраха за международни (АИК) преводачи с Лили Веселинова – от двайсетина кандидати. Лили е превеждала и във Виена, на Международния валутен фонд. Тя беше голям преводач. Отиде си млада. Имаме посмъртно учредена награда на нейно име за талантливи млади преводачи.
Превеждала съм на всички политически конгреси тук. „Знаме на мира” – кошмар, зелен кошмар! Людмила Живкова говори – то няма мисъл, не знае за какво става дума, редиш камъни, трупаш думи някакви, да се сринеш, не можеш да разбереш нищо. Ужас! И разбира се – имало е интересни научни форуми, научавала съм много неща…
– А куриозите и грешките, лапсусите във Вашата професия?
– О, колкото искате! Един път превеждам в Бояна на министрите на правосъдието от соцстраните. От руска страна седи главният обвинител на Нюрнбергския процес Руденко, който става министър на правосъдието на СССР, един такъв дебеличък. И темата е “Партийната и държавната политика в областта на криминогенното поведение на малолетни и непълнолетни”. И тази формула, която е дълга като светите пости, се повтаря по 17 пъти на минута. И аз, решавайки да я съкратя, това се нарича компресия, се чувам как казвам „И криминалната политика на нашето правителство”. За част от секундата решавам да не се извиня, за да не привлека внимание към това, което съм казала, и да продължа нататък. Понякога, когато съм напрегната, повишавам тон, викам, и това, което казвам, се чува от вратата. На излизане от кабината някои колеги ме попитаха: „Нело, къде да ти носим цигари?” В този момент пристигат двама красиви млади мъже, облечени добре, които носят два стека цигари и две огромни кутии “Пияни вишни” и питат кой работи в руската кабина. Ние казваме: две дами и двама мъже. Те казват, че цигарите са за мъжете, а бонбоните за жените. Това няма да го забравя. Било е някъде 1984 година. Това е опасността от компресията.
– Това е свързано с огромно психическо натоварване.
– Да, по закон не се превежда повече от половин час, на всеки половин час преводачите се сменят. Това изискване се спазва строго, в Париж могат да те сменят на средата на изказа. Там се работи шест часа на ден, двама души – по три часа на човек, срещу 400 долара на ден. Тук сме платени много зле.
– Как се оценява трудът на преводача у нас?
– По договорка. Ние години наред сме се борили този нещастен съюз да не се занимава с творчески въпроси, защото това е смешно, а с профсъюзни въпроси. Той трябва да е синдикална организация. Но целта беше друга – обявиха ни за идеологическо звено и до ден днешен си имаме разправии. Вярно, че много от нашите хора още в самото начало бяха въвели мениджърския принцип – Виолин Ноков беше първият, който оправяше всичко – материали, билети за пътуване, заплащане, уговорка. Намериха се двама души, наклепаха го в ЦК, че той въвежда “частното”, “западното”, ликвидираха това нещо, направиха Съюза и вече 20 години не можем да се оправим. И аз затова напоследък много-много нямам вземане даване със Съюза на преводачите. Аз също съм сред член-основателите му, на секцията “Синхронен и консекутивен превод”, както се казва “Симултантен” или симулантен, това е по-точно.
– Може ли да се говори за някаква школа в областта на устния превод у нас?
– Школа, неформална, да. Има хора, от които има какво да се научи. Това са Недялка Чакалова, Илиана Сараулева, Аглика Маркова – с английски; с френски – Изабела Георгиева, Ана Василева; с руски – аз, Мишо Матвеев, Владо Бернер, Митя Кузмин; Люба Палиева – с немски.
Има от кого да се учат, стига да иска някой да се учи. Дълги години ние се борехме да направим някакви курсове за синхронни преводачи. Проведохме два такива курса по линия на Съюза – за млади преводачи.
От там излязоха доста добри преводачи, не повече от двайсетина души, които работят в Президентството, в Министерския съвет, към Народното събрание. Но това, което е масовото, е под всякаква критика, то не желае да се учи, то смята, че всичко може да мине, и минава..., защото не са взискателни самите потребители на превода. Там, където са по-взискателни, както и за писмените преводи, там мърдане няма. И са по-добре платени. Има места, където ми предлагат по пет лева за писмен превод на страница и аз отказвам, има места, където ми предлагат 12 лв. Който се съгласява да му плащат 2–3 лв. на страница, толкова по-зле за него. И тези хора правят зло и на себе си, и на цялата гилдия. Ако някой иска качество и знае какво мога, той няма да ми предлага ниско заплащане. В момента на Запад се плаща 80-90 долара на страница за превод. Разбира се, преводът трябва да бъде изпипан. Позволиш ли си един-два пъти грешка, изхвърчаш от гилдията и отиваш на черния пазар. В нормалните държави от превода на една книга можеш да живееш цяла година. Тук е абсурдно това нещо. И това е в контекста на цялото отношение към културата у нас. Българите, говоря за масово отношение, и отгоре като ръководители, и отдолу като потребители, не се интересуват от проблемите на културата, тя е на 15-о място в листата на приоритетите.
– Да, но потребява се това, което се предлага, а това, което се предлага, е съзнателно принизено.
– Аз ви казах, защото така е по-лесно. Няма какво да се полагат усилия.
– Напоследък бяхме свидетели на истинско културно събитие – появата на „Одисей” от Джеймс Джойс в превод на Иглика Василева. Възхитихме се, че след толкова години най-после излиза тази книга, за нас това е голям празник, а ние трябва да се срамуваме, че толкова години този роман отсъства изобщо от културното ни пространство...
– Ами целия Набоков, ами Бродски. Поезията за мен е висша форма на превод, аз не мога да превеждам поезия. Изобщо в синхронния превод не се превежда художествена литература, поезия, пословици и поговорки много трудно, и вицове също. Не е възможно да го направиш на секундата. На мен ми се беше паднало да превеждам изказването на Евтушенко на една от международните писателски срещи у нас. Добре, че ми го бяха дали предварително. Цял ден съм го работила тук, вкъщи, за да го направя като света. А той не е върхът на мисълта изобщо. Него трудно правиш, камо ли някой голям. Драма сме превеждали, превеждали сме на фестивали на анимационни, късометражни, червенокръстки, игрални филми, но всичко това се прави с подготовка, иначе не може. И трябва да виждаш екрана, да знаеш какво превеждаш. Разликата между отношението към превода на Запад и у нас е голяма – там, ако сбъркаш веднъж, изхвърчаш, системата е жестока, конкуренцията е безмилостна, но да си мислил. Този, който не може, не може.
– А имате ли Ваша дефиниция за превода, какво е той за Вас?
– Никога не съм мислила за това, но ще Ви кажа, че преводът е нещо средно между спорт и изкуство, умение, по-скоро интелектуално умение. Но говорим за синхронния, само за синхронния превод.
– За мен преводът е творчество и изкуство...
– За художествения, да. Понеже стана дума за Дита Лекарска, искам да Ви кажа, че тя е била любимка на майка ми. Дита е 1916 година родена, а майка ми казваше: „Моята Дитичка”, много я обичаше. Дита ме е учила на много неща, но аз нямам тази памет за консекутив. Имам друг вид памет. Не бих могла да запомня повече от 10 изречения.
– Мисля, че в момента Аглика Маркова е сред най-добрите устни преводачи, в някакъв смисъл тя продължава “школата” на Надежда Лекарска.
– Аглика и в двете направления е много добра, превежда художествена литература, много добър редактор е и самата тя пише чудесно. Тя може всичко да превежда, считам, че е много голям човек.
– Срещали сте се в годините с интересни личности, водехте ли си дневник?
– Не. Водих, но след време престанах, защото много бележки се събраха, а и нещата се повтарят, няма някакъв особен смисъл. Важни са основните неща, мен ме интересува и практиката и теорията на превода, какво става в мозъка на човека, в изговора, как става това. Но на някои въпроси не мога да си дам отговор и в световната литература също няма отговор. Още не е изучен. Но моделът на превода е много важен, много интересен като многоканален модел за психичните реакции, за това, което става в мозъка на човека при възприятие на реч, т.е. при перцепция на смисъл, защото възпроизвеждането е втори етап вече.
Моделът е идеален. Доста хора работят върху този проблем, но засега не всичко се знае. Науката не е религия, очевидно.
– Повечето от преводачите от старата школа (като покойните Тодор Нейков, Стефан Гечев и др.) са все от семейства на дипломати, хора, които са имали възможност отрано да се потопят в чуждоезикова среда. В този смисъл е много важна маята, основата, която ще получиш.
– О, не, тя не е много важна, тя е абсолютно задължителна, без нея наникъде! Както казвам аз, “мебелировката” е много важна. И трябва постоянно да се попълва, постоянно, ежедневно – слушане на чужда телевизия, четене на книги, писмен превод, колкото може повече. Защото тези неща се забравят, навиците трябва да се поддържат, те избледняват, изтриват се, като с гумичка. И винаги се учи нещо, не можеш да кажеш, че някой е направен готов преводач и толкоз. Решиш ли, че си постигнал върха, свършен си.
– Освен всичко друго имате и чувство за хумор, сигурен съм, че то Ви е помагало в работата.
– Разбира се, че помага, защото понякога отчаянието може да те докара до решение да се откажеш. Защото не винаги всичко върви гладко, всеки си има възходите и паденията. И в такива моменти, ако човек е по-критичен, а аз съм много критична и към другите, и към себе си, много, това си го признавам. Не прощавам грешките. В такива моменти ми е идвало да кажа: „До тук!” И ако не е било чувството ми за хумор, да не се вземам много насериозно, да не си мисля, че съм пъпът на земята, нямаше да се справя с нещата. Ако го правиш, толкова по-зле за тебе. Светът без тебе може, но ти без света не можеш.