ЛИЛИЯ СТАЛЕВА ИЛИ НАМЕРЕНОТО ВРЕМЕ
Първият ми разговор с нея бе през 1984 г., когато в “Софийски вести”, издание на агенция “София прес”, излязоха кратки интервюта с десет преводачи. Тогава говорихме за последния ú превод – втория том на “По следите на изгубеното време” от Марсел Пруст. Вторият и всъщност истински разговор се състоя след 13 години, през 1997 година, на 6 август, с продължение на 22 август. До него се стигна след дълги уговорки, тя, както повечето преводачи от старата генерация, не считаше, че си струва да се пише за нея, че има много по-добри в превода от френски. Нейсе, най-накрая се съгласи и аз я посетих в дома ú на ул. “Мусоргски” №7. След като ú изброих въпросите, по които ще говорим: от първия – за това, което търси Лилия Сталева сега, до последния – с какво е населен светът ú, тя започна от края.
– Светът ми е населен с призраци. Е, не само с тях, разбира се, и не те са на първо място. Светът ми все още е населен с мечти. Аз винаги съм живяла с мечти. Сега си мечтая какво ще стане с моите внуци и с моята правнучка. Мечтая си да мога да преведа няколко книги. Една от тях е “Ле Метр” от Дюамел. ( Издателство “Народна култура” така и не я издаде.)
Колкото до призраците, за съжаление в живота ми има вече много призраци. Като поживее човек малко повече, те се множат.
– Измъчват ли Ви?
– Не, не ме измъчват. Аз не сънувам, не съм страхлива, не съм суеверна, не вярвам в духове. Бих желала да вярвам, защото претърпях една много голяма загуба и ако вярвах, че духът съществува, това би ми било утеха, но за съжаление не вярвам.
– Не Ви спохождат сенките на любимите същества, не Ви тревожат.
– Не, не идват и не знам защо. Сигурно са много далеч от мен. Не знам в кое селение са. Имам близки, които вярват, и аз ги облажавам. Това ги успокоява и утешава.
– Какво търси Лилия Сталева сега? И какво я крепи?
– Най-много ме крепи съзнанието, че не съм си пропиляла нахалос живота. Първо – в личния ми живот имах всичко – и радости и любовно щастие и любим съпруг. Имах, разбира се, и много неприятни изживявания, но аз съм щастливо устроена. Винаги съм си мислела, че съм като едно сито – задържам доброто, а лошото да си върви.
– От кого наследихте това си качество?
– Може би от баща ми. Той беше жизнерадостен човек. Беше много надарен, макар че си остана първоначален учител, защото не е имал средства да следва. Казваше се Стоян Сталев. Беше учител най-напред в Асеновград. Аз съм родена в Асеновград 1916 година и съм запазила чудесни спомени от този град. Баща ми е бил първият главен учител на едно от началните училища там.
Той има много интересна биография. Роден е в Малко Търново, в бедно семейство. Баща му е бил джелепин, продавал е коне, били са шест деца, той е бил най-големият. Преди него баба ми родила други шест, които умират още бебета. Кръстили са го Стоян, за да остане жив. И останал. Беше много музикален, сам се беше научил да свири на цигулка, беше любознателен, имаше голяма библиотека, беше научил руски, френски и немски дотолкова, че да може да чете, макар че не бе ходил в нито една от тези страни. Като завършва прогимназия, поради бедност е принуден да стане учител в селата около Малко Търново. Бил е само няколко години учител, а е обиколил десетина села в района. След като спечелва малко пари, заминава в Казанлък при един свой братовчед, за да завърши Казанлъшката педагогическа гимназия. Но и братовчед му не бил много богат. Баща ми живял на тавана, храната му била оскъдна и от това получава язва. Той протестирал срещу побоя над един ученик от страна на учител, който едва не го убил. Баща ми организирал стачка и го изключили. Но после като силен ученик го опростили и успява да завърши гимназията и тогава става учител в Асеновград. Там, подобно на Огнянов и Рада, по време на един изпит се запознава с майка ми и се оженват. Брат ми проф. Живко Сталев е по-голям от мен с четири години, той е известен юрист. Родителите ми живяха в Асеновград до 1928 година, когато баща ми издържа конкурс и се преместихме в София. Аз много тъгувах по Асеновград. Там ми беше хубаво. Тогава градът беше без почти никакви нови постройки. Ние живеехме в гръцката махала, където къщите бяха много живописни, и учех в училище с четири стаи – частна къща, с нарисувана на стената картина. Казваше се “Света Марина”. За съжаление вече е срутено. Живеехме в гръцка розова къща. В квартала имаше три църкви една до друга – “Свети Никола”, “Света Богородица”, а името на третата не си спомням. Когато отидох след години там, разстоянията ми се сториха много малки – така се случва с всички, които се връщат по местата на своето детство. И къщите ми се сториха много ниски. Имам много хубави спомени, много приятелки, аз съм общителна, обичах децата в квартала, много често оставах да спя при една от приятелките си.
– Откъде дойде афинитетът Ви към езиците? От баща Ви или имаше друг подтик?
– Вероятно съм наследила неговата склонност към езиците. Баща ми беше много зает, занимаваше се с обществена работа. С езици започнах да се занимавам след гимназията.
– А какво наследихте от майка си?
– Майка ми беше много надарен човек. Тя пееше много хубаво, зимно време се организираха вечеринки, мама пееше главни роли в някакви оперети. Беше много красива. Не като мене. Аз приличам на моята баба по бащина линия. Тя се е казвала Кера. Дълги години носих две имена – Лилия-Кера. Баба ми не живееше при нас, видя ме вече като голяма, година преди да умре. Беше много интересна и надарена жена. Беше неграмотна, а е била председател на женско дружество в града. Куриоз, нали! По време на Преображенското въстание, в което е участвал и баща ми, тя е била ятачка, служила е като куриер. Беше дълбоко вярваща, но с някакви езически примеси в религията. Там, около Малко Търново, както знаете, има нестинарки, тя вярваше в някакво аязмо. Помня, че когато дойде при нас, бях трето отделение, тя дойде да се сбогува с ясното съзнание, че ще умре през зимата. Намерихме отнякъде един стан и тя започна да тъче черги. Изтъка ни цял куп черги за спомен, стоях до нея, подавах ú совалката, а тя ми разказваше чудни истории. Беше много сладкодумна, разказваше ми особени приказки. За съжаление всичките съм ги забравила.
– Тогава интересувахте ли се от литература?
– Извънредно много четях. Когато завърших трети прогимназиален клас, дойдох в София. Учех във Втора девическа гимназия. Тогава там имаше учители, които наистина обичаха професията си. Така беше и в Асеновград. Сега тази професия запада. В университета гледат на педагогическия профил като по-ниска степен. Това вече определя и отношението на бъдещите кадри към тази професия. Повечето си изкарват хляба, без да обичат това, което работят. А преди това бе призвание.
Майка ми е от Македония. Родена е в Прилеп. Тя е Кондова по баща – голям разклонен род, с роднини навсякъде. Тримата ú братя много добре символизираха македонските борби, защото бяха на три различни позиции. Най-малкият бе официалният представител на Ванче Михайлов в София и председател на организацията. Живееше в много голямо напрежение – беше времето, когато се стреляха по улиците – беше адвокат по професия. Навръх Великден, както бил на гости у една от лелите ми, засмял се и умрял...
– А как се ориентирахте към френската култура?
– Аз завърших френска филология в Софийския университет съвсем случайно. Родителите ми искаха много брат ми да следва медицина. Но той беше категорично против. Макар че бе приет с отличен успех да следва медицина, той си извади документите и записа право. Четири години по-късно родителите ми настояваха и аз да завърша медицина. А аз нямах никакво влечение. Имах две предпочитания тогава – литературата и математиката. Бях много добра математичка. За съжаление родителите ми не даваха да се издума за такава специалност. Тогава във вестниците се появиха съобщения, че се организира конкурс за стипендии на учителски деца и между тях имаше за български и гръцки. Бях учила полукласическа гимназия и не можех да се явя с гръцки. А за френския се искаше само изпит по латински. Явих се на конкурса и го спечелих и така започнах да следвам френска филология през 1935 година. Учих с голямо удоволствие.
– Кои бяха най-добрите Ви преподаватели тогава?
– Редовният ни преподавател, който беше неуморен, бе Тома Томов. Беше много добър романист, ерудиран филолог.
Тогава имахме щастието да ни преподава Жорж Ато, който живя дълги години в България, бе женен за българка и много обичаше студентите. Имаше великолепна памет, лекциите му бяха изключително интересни. Всяка година устройваше през зимата поредица от конференции в Алианса. Той снабди библиотеката на Алианса с много книги, които ползвахме дълги години след това. Уреждахме екскурзии и Томов беше с нас, непрестанно говореше с нас на френски. През това време Жорж Ато написа “История на българската литература” – изключително ценно издание, за което ние му помагахме. Събирахме материали, аз преписвах доста неща. Бяхме в много добри отношения. Другият преподавател, от когото се възхищавахме, бе Михаил Арнаудов. Той четеше литературна наука и психология на творчеството. Имам два забавни спомена,свързани с него. Посещенията на лекциите му бе невероятно – залата бе препълнена. Водеше лекциите си в 15-а аудитория, всички банки бяха заети, а той не позволяваше да има правостоящи студенти. Един ден аз и моята приятелка, без да знаем за това, се качваме горе, в нещо като галерия, сложихме си тетрадките на перваза и се приготвихме да пишем. Всички ни погледнаха и се засмяха – те знаят нещо, което ние не знаем. И по едно време той ни вижда и без думи ни сочи вратата. Ние изпотени, изчервени, падат ни тетрадките, писалките, смъкнахме се долу, където две момчета ни направиха място. А другият ми спомен е от първия изпит при него. Той беше много своеобразен, когато изпитваше, не обичаше шаблона и зубренето и ги откриваше веднага. Явявам се на изпит. Първата тройка студенти влезе и излезе с оценки две. Втората тройка влезе, излиза и тя с двойки. Третата и те. И вече всички бяхме притеснени. Аз бях стипендиантка и трябваше да имам успех най-малко четири. Освен това бях и много амбициозна. Влизам вътре, той вече насосан ми казва: “Е, какво, и Вас ли ще ви скъсам?” Аз му отговарям: “А, не!” А той ме пита: “Много ли сте сигурна?” Казвам му спокойно: “Подготвена съм.” И той започна да ме изпитва и ми писа пет. Тогава беше петобална система. Каза: “Имала сте право да сте така нахакана.” Години след това го срещнах в Копривщица и той си спомни този случай.
Другият ми подобен спомен е с Александър Балабанов, който беше голям чудак. Но може би съзнателно се правеше на чудак, защото обичаше да си поддържа тази слава.
– Мислите ли, че е имало елемент на преиграване?
– Да, и то много. Например той влиза и вместо да изпитва, предлага да разкаже някоя интересна анекдотична история с царя или с Елин Пелин. Казваше: “Вие така и така не сте разбрали нищо от моите книги, аз не пиша двойки, пиша четири, пет и това е.” Аз обаче се запънах и настоях да ме изпита. Беше последният ми изпит, бях чела неговите книги. Той ме изгледа учудено и ме попита: “Каква си ти? Откъде се взе такава?” Отговорих му, че съм от Станимака. Той ми каза: “Ако ми отговориш защо Асеновград не трябва да се казва Асеновград, а Станимака, ще ти пиша петица.” Отговорих му: “Мисля че зная. Всъщност би трябвало да се нарича “Теснобран”, защото идва от гръцкото “стени махон” – брани теснините.” И той: “Е, браво!” И ми написа посвещение: “На Лилия Сталева, да стане толкова умна, че да докаже на невежите, че Асеновград не може да се нарича Асеновград, а Станимака, от “Стени махон”.” А после трябваше да го търсим, за да ни нанесе бележките. Това бе ритуал, който се повтаряше всеки випуск. Наемаме файтон, отиваме до дома му, молим го, или го намираме в някоя кръчма, после го връщаме в дома му и той триумфално ни разписва книжките. Това бе Университетът.
Аз се омъжих с голяма любов. Мъжът ми, д-р Атанас Попов, който бе философ и социолог, бе един от асистентите на проф. Димитър Михалчев и сътрудник на сп. “Философски преглед”. За мое и негово нещастие той бе депутат в злополучното последно Народно събрание, което бе покосено от Народния съд. Той остана жив, защото много бе помагал на хората от своя край и защото бе по-скоро ляв земеделец, отколкото привърженик на някоя от десните партии. Беше спасил през 1944 година трима души направо от бесилката. В Народното събрание се бе обявявал против закона за жандармерията, против организацията “Бранник”. Омъжих се 1942 година, имах две деца и въобще не можех да се занимавам с моята професия. Завърших през 1939 година романска филология – френски и италиански. Тъй като се бях представила много добре, професорът по италиански ми предложи да замина за Рим с още две колежки. Това бе един от най-хубавите мигове в моя живот – да бъда една година там и да уча в тази прекрасна страна. Аз изучавах Данте, правихме екскурзии по неговите места. В онези години бе лесно да се вземе стипендия. Нямаше нужда от никакво ходатайство. Професорът установява, че имаме отличен успех, трите, които имаме такъв успех, бяхме препоръчани от него и той си замина за Италия. Оставихме си документите и през ноември дойде съобщение, че сме приети. Това бе една чудна година, обикаляхме музеи. Аз много обичам музеите и старинната архитектура. Дойде ми сърце на място. Разхождахме се с часове из Капитолийския хълм... Цяла Италия бе залята от манията по Дуче, всичко бе окичено с негови портрети и лозунги. Той се разхождаше без никаква охрана, хората го обичаха, но в същото време обичаха и тяхната принчипеса – нашата Йоанна. Тогава в Италия имаше само един убиец, заточен на самотен остров. Какъв напредък сме направили за 50 години! А колко бяха приятни италианците, каква атмосфера създаваха. Бяха толкова мили, сърдечни, гостоприемни. Работници по скелетата пееха арии от опери и оперети. А да знаете какъв беше моралът по онова време! И у нас бе така.
Като се върнах, се омъжих, имахме две деца, мъжът ми бе осъден и бе пратен в затвора и аз през декември 1944 г. бях интернирана заедно с много жени на министри и народни представители в Добруджа.
– Наскоро четох спомените на Стефан Танев от затвора. Може би сте били заедно със съпругата му, която също е била интернирана в Добруджа?
– Да, с нея бяхме в една стая. Тя беше много надарена личност и бе съвсем невинна. Ние също бяхме невинни. Някой просто беше харесал къщата им. И на бърза ръка я вдигнаха с нас. Аз бях със жената на Никола Минков. Не зная дали сте чували за него. Той бе изключително талантлив, млад депутат от Петрич, адвокат, с невероятно чувство за хумор и невероятно сладкодумен. Толкова надарен, толкова надарен. С моя мъж бяха много близки.
– В книгата си Стефан Танев пише много горчиви писма до жена си от затвора. Той не е могъл да познае дори брат си Никола Танев, толкова голям е бил шокът. Брат му също е бил в затвора, но впоследствие го освободили. Той не е отишъл нито веднъж да види Стефан Танев в затвора, нито се е интересувал за съдбата на жена му, която е била интернирана. Бих искал да Ви върна към времето на интернирането. Докога бяхте в Добруджа?
– Там бях до месец март 1945 година, тогава нашият кум Петко Стайнов беше министър на външните работи. Той знаеше, че моят мъж е роден в с. Долна Гнойница, Оряховско. Но като ходатайства да бъда върната с една първа група, която да отиде по свое желание някъде в провинцията, споменава погрешно село Горна Гнойница. Това бе една по-снизходителна мярка. Поради неговата грешка аз трябваше да отида в село, където нямам никакви близки, далеч от жп гара, бе още зима – как ще отида дотам с децата? Спомням си какъв ужас преживях. Не можех да се зарадвам от вестта, че съм освободена. По-добре бе да си остана където съм. Като отидох при околийския началник, през цялото време плаках, молих го, накрая той отстъпи.
Исках да ми даде писмо, за да се върна в София, да си взема децата и да замина в село Медковец, където имах кумци и имаше железопътна линия. Но тук се случи нещо наистина много страшно за мене. Най-напред, като тръгнахме да пътуваме първите освободени жени, денем пътувахме, а вечер преспивахме в някакви подземия на участъците – етапно комендантство – заедно с крадци, проститутки, скитници, луди. Но най-страшното беше, когато пристигнахме в София. Другите слязоха по пътя – те бяха за Северна България. Аз останах сама с една луда. А вече се смрачаваше. Писмото ми бе до софийския комендант, а той се помещаваше на площад “Славейков”, над киното. Милиционерът, който ни водеше, ми каза, че вече е късно за да търсим коменданта и че ще ме остави пак в етапното комендантство. Казах му : “Как си представяте, да ме оставите цяла нощ с една луда? Тя може да ме удуши. Все пак към мен е проявена една снизходителна мярка, имам две малки деца, имам разрешение да видя коменданта и да замина за селото, в което имам познати.” Молих се, плаках пак. Той се съгласи. Отиваме в комендантството, но комендантът не иска да чуе да ме изслуша. Канеше се да си ходи. Изведнъж иззад тъмната страна на гишето, пред което стояхме, се чува : “Лили, ти ли си?” – Мигновено си помислих, че това е Деус екс махина от античните трагедии. И оттам излиза един слабичък мъж, доста сбръчкан вече и казва: “Ти не ме позна.” Оказа се, че той е политическият комисар към комендантството, мой съученик от Асеновград, когото не бях срещала и повече никога не срещнах след това. Обясни ми къде трябва да отида на другия ден. Каза ми също, че повече никой няма да ме безпокои за нищо. Така и стана. Това бе единствената репресивна мярка спрямо мен – но тя беше в общия поток на репресии. Просто вдигнаха всички, вдигнаха и мене – не бе насочено лично против мен. Ако сега съм скептична по отношение на отварянето на досиетата, то е защото, видях с очите си – когато отидох на другия ден в Дирекцията на полицията на Лъвов мост, че служителят извади една дебела папка с моето име отгоре и написа върху нея с червен молив КД – към дело. Тя беше много дебела. А какво досие можех да имам аз, която тогава бях на 28 години – никога не се бях занимавала с политика, не бях членувала в “Бранник” или в легионерски организации, учих си. Като се омъжих, изцяло се посветих на децата и на мъжа си, никому не бях навредила, нищо не бях направила. Значи всичко е било изфабрикувано. Как е събирано това и кой е доносничел срещу мен? По-късно разбрах как се трупат досиетата. Един мой племенник, който стана добър адвокат и който почина млад – Парашкев Которов – беше блестящ студент. На 9 септември е бил ученик – 13-14-годишен. Известно време работех в ректората и един ден той дойде при мен и ми казва: “Вуйне, знаеш ли, аз съм бил в списъка на тези, които са предложени за изключване от Университета.” Учудих се, защото беше пълен отличник. Питам го: “Кой ти каза?” – Казаха ми, моля те провери. Бях близка с началник “Кадри” и отидох при него. Казах му, че не може да има никакви подозрения срещу племенника ми, той е бил ученик в Берковица, после дойде да учи в София. Баща му не е съден. Вярно е, че вуйчо му е осъден, но каква вина има детето? Той ми каза: “Чакай, ще видим.” Отваря пак някаква папка – доста обемиста – на Которов. И какво мислите – предложен е за изключване, защото преди 9 септември е бил жандармерийски офицер. Каква нелепост! Казвам му: “Виж рождената дата. Възможно ли е, според теб едно дете да бъде офицер. Разбираш ли сега, че това е клевета. Какво ще правиш с този неверен донос? Според мен трябва да го унищожиш, а не да остане в досието му.” Каза ми: “Което е тук, нямам право да унищожа. Трябва от там да го опровергаят.” – Но нали оттам са го пратили! От завист!
Виждате ли как животът на един човек се определя от някакво досие. Истинските престъпници според мен отдавна нямат досиета, те са заличени, унищожени, преправени или изгорени.
Без да искам, навлязох в политиката. А да знаете как не обичам
политическите разговори. За съжаление тя навлезе в живота ни, в къщите ни, на трапезата ни, развали приятелства.
Непосредствено след 9 септември 1944 година имаше неща, които наистина бяха срамни за хората. Толкова се бяха наплашили, защото в началото се взеха невероятно строги мерки – толкова свят бе арестуван, толкова бяха избитите, интернираните, осъдените. Когато се върнах в София, мои познати, близки, които мъжът ми бе канил вкъщи, които са били на масата ни, започнаха да ме избягват. Мъжът ми много обичаше гости и винаги в понеделник, след като обиколеше своите села, донасяше една бяла пита хляб, една кокошка или риба от Ломския край и канеше приятели. Можете да си представите колко хора са се извървяли у нас през тези понеделници. Та си спомням, че срещам един негов приятел, който бе неизменен наш гост и много го обичахме. Той си вдигна погледа, за да не ме поздрави на улицата, докато ме отмина. Други хлътваха в първия вход или двор, трети преминаваха на отсрещния тротоар или обръщаха главата настрани. Беше голям страх. Докато селяните в селото, в което бях интернирана, не бяха такива. А ако знаете какви бяха турците в онова добруджанско село! Кротки, мили, добродушни хора, невежи, почти неграмотни, но услужливи, човечни.
Аз бях по-млада от другите, двете ми деца бяха останали в София и тъгувах по тях, но бях по-оптимистично настроена. Такъв ми бе характерът. Изключение правеше само жената на Стефан Танев. Спомням си веднъж, бях отишла в едно село между Малко и Голямо Паисиево, където живееше един турчин, който имаше две деца, досущ като моите, и аз ходех да си играя с тях, бях ги обикнала много и турчинът, който знаеше повече български, дойде при мен и каза: “Знаете ли, прочели са присъдите.” Аз много се смутих. Спомням си, че веднага си тръгнах и по едно време не знам какво ми хрумна, но спрях в тази безбрежна, бяла добруджанска пустош, не се вижда нищо между двете села, не се виждат ни къщи, ни нищо, само сняг, и аз извиках като обет: “Всичко да ми вземат, от игла до конец, само да остане жив!” После мина малко време и пак извиках. Така страшно ми прозвуча гласът в тази пустош! И малко след това чувам вой. Помислих, че вият вълци и се ужасих. Тичам към нашата сграда и постепенно се ослушах, разбрах, че това е плач, плачат жени. Две от нашите бяха отишли в града на лекар и там чули новината. Ние бяхме 16 души – от тях 14 останаха вдовици. Само моят мъж и Стефан Танев, който още не беше съден, оставаха в затвора.
Съпругът ми бе осъден на 15 години. Ние с жената на Танев се чувствахме неловко, защото само нашите мъже бяха оставени живи. Как да изказваш съчувствие, каквото и да направиш би прозвучало нелепо.
Кольо Минков е бил до мъжа ми и казал: “Сбогом, Атанасе. Няма да видя Надка и Стефито.”
Като се върнах в София, Петко Стайнов, който беше още министър на външните работи, ме назначи в БТА. И работих там три години. След като Коларов стана министър, въведоха службата “Кадри” в учрежденията и ме уволниха. Бях наградена като отличничка, бях много добра редакторка в новините. Но тогава стана сливането на БТА и КНИК и направиха конкурс между редакторите на двете ведомства. Аз издържах конкурса първа, но и първа ме уволниха. Кадровикът Чернев съжаляваше, че ме уволнява, но нямаше как. Бе невъзможно да остана във външно министерство с мъж в затвора.
Настанаха трудни времена. Но аз съм доволна от едно и го дължа на характера си. Не можах да се озлобя. Спрямо никого. Разбрах, че това е политическа неизбежност, не само аз бях пострадала. Мъжът ми понесе по-иначе нещата, защото се чувстваше невинен. И наистина беше невинен. За него това, което стана, бе недопустимо. И особено смъртта на Кольо Минков. И смъртта на Багрянов. Той също бе съвсем невинен – бе на власт само два месеца. При това направи опити да смекчи режима, като разпусна жандармерията. Ами Муравиев каква вина имаше? Нямате представа каква обаятелна личност бе Багрянов. Той също бе приятел на мъжа ми, бил е няколко пъти на вечеря у нас. Умен, благороден, изискан – той бе агроном и жена му бе агрономка, имаха голямо имение в Добруджа. Но да свършим с това.
– Добре, да поговорим за първите Ви преводи?
– Първият ми превод – “Около луната” от Жул Верн, ми бе даден от Петър Пондев, който работеше в редакционната колегия на издателство “Народна младеж”. Бяхме много добри приятели с него и с брат му. Говоря за времето 1947-1948 година. И точно когато ме уволниха от БТА, той ми даде този превод.
По същото време обявиха конкурс в университета за преподавател по френски език. Кандидатствах. Тогава нямаше изпити, нещата се решаваха от шефа на катедрата. Томов бе дал чудесна характеристика за мен. Въз основа на нея академичниятсъвет одобри кандидатурата ми. Но в КНИК се запънаха. Председател бе Червенков, а главен секретар или подпредседател бе Рубен Леви. Не можах да се срещна с Червенков, но срещнах Рубен Леви. Той имаше желание да ме назначи, но ми каза, че не мога да работя в Университета с мъж в затвора. И добави: “Ако сте разведена...” Аз тогава бях все още много влюбена, нахакана, много принципна... Години след това съжалявах за това, което му отговорих:
– Народният съд запази бащата на децата ми, аз не мога да им го отнема заради една служба.
Той много се смути. И аз си тръгнах. Като се прибрах вкъщи, казах на баща ми. Беше ми леко на сърцето, беше ми леко, защото бях постъпила съгласно съвестта си.
Баща ми не ме упрекна в нищо, само каза: “Аз съм те възпитавал така, не мога да те съдя. Дано не дойде ред, заради децата, да се разведеш.”
И това дойде за съжаление, много години по-късно. Така стана. Баща ми излезе “лош пророк”, или твърде прозорлив...
След като мъжът ми излезе от затвора, отидохме с него в Копривщица, там бях учителка три години, баща ми междувременно умря, бях прекъснала и преводаческата си работа. Майка ми остана сама, съществуваше угроза някой да се настани в апартамента ни и никога вече да не можем да го изгоним, както често се случваше тогава. След като не ме преместиха като учителка в София, аз си подадох оставката, върнахме се тук и започна ходене по мъките. Нямах никаква работа, девет години подред водех курсове по френски във външна търговия – те бяха осеммесечни – от 1 октомври до 30 май. Лятото нищо. Беше ми омръзнало страшно това преподаване, цяла година правех икономии, за да мога да покрия разходите за през летните месеци. Изобщо животът ми бе голям кошмар. Започнах да превеждам, явих се на един конкурс в издателство ”Народна култура” и го спечелих. Първата ми книга там беше “Един живот” на Мопасан. Последваха други негови пътеписи, повести, разкази. Спомням си страшната му повест “Орла” и прекрасната “Ивет”. Започнах с Мопасан. Това е автор, който според мен лесно се превежда.
Трябва да кажа, че ако някой иска лесно да се научи да превежда, той трябва да започне с много добър писател. Стилист. Така ще свикне с хубава френска реч и стил. Когато нещо е много правилно, лесно се превежда. Доволна съм, че почнах с Мопасан: не се отчаях, защото, ако бях почнала примерно с Пруст, сигурно щях да се натъкна на непреодолими трудности... Другата книга, която ми дадоха, бе “Тартарен Тарасконски”.
“Един живот” е прекрасна книга. Мопасан има прозрачно чист език и изпитваш удоволствие от съчетанието на звуците, когато го четеш на глас. Той има и едно голямо качество, което и досега ценя – не е многословен. Не обичам многословните автори. Като Ролан например.
Заредиха се няколко книги от Мопасан и аз се утвърдих като преводачка от френски в издателството. След това голямата, тежката задача бе “Парижката Света Богородица” от Виктор Юго. Тя общо взето бе лесна за превод с изключение на началото, където той описва църквата – това бе голямо изпитание за млада преводачка като мен.
Още в първите си преводи се мъчех да постигна еднакво звучене с оригинала. Исках фразата ми да звучи като неговата, на автора. При Мопасан това бе лесно, но “Парижката Света Богородица” много ме измъчи. Но с упорство и голямо старание се справих. И продължих. Превела съм 55 книги за 55 години. По една на година.
Една от мъчните книги бе “Изповеди” на Русо. Мъчна, защото той е неточен, в смисъл, че не винаги употребява думите на място. Това не личи при четене, но при превод... Емоционален е и фразата му се лее, дълга, безкрайна – имате чувството, че няма да свърши. За четене е приятен, не мога да скрия, но когато го превеждате... Докато го превеждах, го намразих. Много често ми се случва, когато превеждам някого, и то биография, да намразя автора. Намразих Русо, защото е изоставил пет деца и излага ненужно на показ нецензурни неща. В крайна сметка – безвкусие и простащина. Намразих го и защото уж се прави на много независим, а през цялото време е храненик на разни благороднички баронеси. И парадира с това. За мен той е неискрен, самовлюбен, позьор. Как можеш да започнеш книгата си с такива думи: “Ето единственият правдив портрет на човешко същество, нарисуван точно по натура и в цялата му истинност, какъвто не е имало досега и едва ли някога ще има...” и т. н . Как да не го намразиш.
Другият, когото намразих, беше Сименон. Бяха ме натоварили да направя извадки от негови тетрадки – 21. А той е толкова гнусен в личния си живот и се хвали с това. Изважда гордо на показ сластолюбието си без никаква нужда, гордее се, че дъщеря му е била влюбена в него. Тя не случайно се самоубива. Единственото хубаво нещо, което прочетох там, бяха нейните работи. Неговото хвалене и парвенющина ме отвратиха. Странното е, че накрая отива да пише своите тетрадки в една малка къщичка.
– Според мен автор и позиция в живота трябва да се покриват.
– Само тогава може да звучи искрено. В това отношение пълно покриване на личност и творчество има може би само при Пруст. Той прави един откровен анализ на собственото си същество. (Има само един недостатък, който премълчава тактично в книгите си.)
Много писатели със световна известност, когато започнеш да ги превеждаш, ги развенчаваш. Такъв например е Ромен Ролан. Може би хуманист, да. Може би политик, да. Обаче писател – много скучен. “Жан Кристоф” е направо блудкав. “Кола Брюнон” е друго нещо. Колко далеч е Кристоф от Бетовен. Можем ли да ги сравняваме? И беден език. Знаете ли колко лесно се превежда. Спиш и превеждаш. Да!
Само че всеки преводач има амбицията да се пребори с трудностите на някой голям стилист и истински майстор на словото.
В това отношение Паскал е неизбродим.
– Имали ли сте чувството понякога, когато превеждате, че по някакъв начин се “изравнявате” с автора?
– Не, не е възможно да се получи такова чувство. Преводачът би могъл да го изпита, ако си позволи да “допише” по своя воля автора, с което му изменя. При преводача това е едно нравствено правило – на всяка цена да си верен, нямаш право да измениш. Макар че знаете, има една италианска поговорка “ традуторе – традиторе” – преводач – предател. И за съжаление много често преводачът така изопачава превода, че е истински предател.
– Кои са най-големите капани за един преводач, какво би могло да го подведе?
– Много неща могат да ви подведат. За да не се подведеш, трябва да си много нащрек – особено когато има двусмислици. Много са опасни омонимите – във френския език ги има много и те са пълни омоними – еднакви са по писане и по произношение. Опитният преводач е нащрек, той следи контекста и мъчно може да се заблуди. Онова, което превежда трябва да си намери точното място в контекста. Винаги, когато нещо не съм разбирала, колебаела съм се, съм го оставяла и съм минавала напред, след време се връщам на неясното място – и така няколко пъти, докато накрая не ми просветне точното решение. Имало е случаи да се консултирам с други преводачи. Ето сега съм спряла на един пасаж на Дени дьо Ружмон, с който не мога да се преборя. Оставила съм го и ще умувам. Обадих се на Любомир Павлов да ми помогне – умът му е бистър, остър. Той е преводачът с най-голямата ерудиция, има енциклопедични познания.
– Какво, освен езика, трябва да владее един преводач, за да е добър?
– Трябва да има богата обща култура. И когато превежда специализиран текст, да се постарае да получи познания, да се информира основно в тази област. Ето сега аз превеждам нещо, в което не съм компетентна – наложи се да чета книги за катарите, четох неща за турската, индийската култура. Когато срещнеш трудност, трябва да я заобиколиш, да видиш околните неща – да можеш да разбереш какво е.
И друго нещо, което не може да направи един преводач. – Той няма право да изхвърли нищо от текста само защото не го е разбрал. Няма правото нито да дописва, нито да съкращава. Ще се пребори с текста – ще питаш този, онзи, ще прегледаш няколко речника и ще се пребориш. Но понякога преводът е и истинска борба. Сега превеждам дьо Ружмон и водя борба, защото тази материя не ми е позната. Но какъв прекрасен художествен стил има – и това ме стимулира. Проклинам го понякога, но в същото време искам да съм на висота – той е писател с много голяма ерудиция. Един преводач трябва да е добросъвестен.
– А речникът помагало ли е, патерица ли е, какво е?
– Преводач без речник за мен не е преводач. Защото особено когато се касае за абстрактни думи и понятия, които са многозначни – там е много опасно. И без речник не може. Когато трудно намирам съответната българска дума, аз разтварям “Пти Робер” и търся в него. И от синонимите, които той дава, аз пък си подбирам подходящия български синоним на думата. Има много подводни скали.
Друг въпрос, който е много важен, е този с имената. Вече е възприето, за щастие, имената да се транскрибират така, както се произнасят на родния език. Което е правилно. И там се получи голяма галиматия. Защото излязоха някакви речници, но много бедни, незадоволителни.
– Искам да се върнем към “По следите на изгубеното време” на Пруст. Открихте ли изгубеното време? Какво лично влага или търси един преводач в автора, когото превежда? Може ли да говорим за известен автобиографизъм при избора?
– При избора да, решително да. Ако човек може да избира, той избира нещо сродно нему за превод.
Като стана дума за Пруст – Пруст е много далече от мене като психика, като духовен строй. Времето никога не е изгубено. Аз бях толкова заета, когато превеждах Пруст, че не можех да се връщам в миналото и да се питам дали е загубено или намерено времето. Може да Ви се стори странно, но мен ме привлече трудността. Мисля, че успях да навляза някак в неговия мир и да се опитам да изпитам неговите усещания и неговите вълнения. Аз винаги съм изпитвала интерес към подобни сложни, объркани личности, мъчни и за самите тях, без да бъда такава. За мен беше много интересно не да се поставям на мястото на Пруст, но разбирах това, което той е усещал. Припомнете си онази прекрасна страница в книгата, когато той е сам, имат гости, майка му го изпратила в спалнята и с какъв трепет той очаква майка му да дойде при него, какъв страх изпитва от самотата. Неща, които аз лично като дете не съм изпитвала – аз бях едно безгрижно и весело дете. В случая с Пруст, струва ми се, успях по някакъв странен начин да се превъплътя в нещо, което ми е съвършено чуждо.
Друго – аз например никога не съм изпитвала ревност. За мен ревността е много примитивно чувство. То е проява на чувство на собственост, не съм се стремяла към нея, камо ли към собственост на човек. Ревността на Суан, мъките от тази ревност са ми съвършено чужди. Бих се разочаровала и край – никакво съжаление няма да изпитам повече и никакво страдание. И макар че това ми бяха чужди неща, успях да ги разбера – иначе нямаше да мога да ги преведа.
Пруст е страшно мъчен за превеждане. Има безкрайно дълги изречения – колко е лесно да направиш едно дълго изречение на френски, когато относителните местоимения на френски са едносрични думи. А на български – който, която, които, чиито, където, когато... Едно е да свързваш подчинените изречения с едносрични думи – то е съвсем благозвучно, а друго е да им сложиш тези тромави “който”...
Голямата трудност за хората, които превеждат от френски на български и въобще от другите езици – това са нашите относителни местоимения, които са ужасно тромави и неблагозвучни. И за да мога да предам това изречение цяло, без да го разкъсвам, а то е на половин страница, измислям най-различни хватки – тире, запетая, многоточие.
При Пруст сравненията в дадена глава всичките са сродни!
– Кое е най-характерното в езика, във фразата на Пруст и кое Ви беше най-трудно да предадете на български език?
– Може би най-трудното е именно в това, че неговата фраза е много претрупана и същевременно много хармонична. Тя има един вътрешен ритъм, който, ако не се долови, ще излязат натрупани думи. Ако я четете на глас, тя ще звучи симетрична, така разположена, като една сложна музикална фраза. Ако не долови човек вътрешният ритъм на една такава фраза – какво ще предадеш.
Пруст има цяла теория за епитетите, която се припокрива с теорията на Бодлер, който казва, че “за да може да се направи някакво сравнение, трябва да има дълбока аналогия.”
Мисля, че венецът на преводаческата ми дейност е Пруст. Започнах работа над превода на първия том през 1970 година, две години го правих, той излезе през 1975 година. Над втория том работих също две години.
Творбата на Пруст е от такова естество, че за да се почувства монолитността ú, единната ú композиция, трябва да се познава целият цикъл, тъй като последните акорди на тази величествена симфония прозвучават в края на цикъла, чиято последна страница според Пруст отговаря на първата.
Пруст създава една магистрална и уникална творба, която не се вмества в нито един жанр, защото той е едновременно романист, мемоарист, критик, метафизик, моралист. За него литературното творчество и изкуството са императивна потребност, единствена цел и начин на осъществяване. Той е бил преследван от основните проблеми на човешкото битие и се е опитвал да се освободи чрез изкуството. Затова “По следите на изгубеното време” ще си остане винаги актуална книга, защото във всички страни и епохи, всеки човек ще може да се разпознае в нея. Не случайно Пруст свързва творбата си с времето – изгубено – намерено в него самия. Времето следва разрушителния си ход, но мисията на писателя е да изрази онази част от своето аз, която остава непокътната.
Това се оказват в крайна сметка някои привилегировани спомени, притежаващи особена евокативна сила. Той самият сравнява произведението си с катедрала. В описанията си той е истински импресионист. Трудно е да си въобрази човек, че може да предаде стила на Пруст. Да бъда преводачка на Пруст, беше за мен гордост и не мога да си представя по-хубаво увенчаване от него на моята дългогодишна преводаческа дейност.
– Винаги съм се опитвал да открия допирните точки между преводача и автора, който той превежда, някакви връзки с биографията му. Не е случайно, че превеждате “По следите на изгубеното време” – това е начин и Вие да запазите, да съхраните онова “ изчезващо, изплъзващо се и изгубено време”, в което е минал целият Ви живот. Също така си мисля, че не е случайно, че сте се насочили към Копривщица. Бих искал да поговорим за Копривщица във Вашия живот.
– Първото ми отиване в Копривщица беше през 1930 година. Тогава нямаше лампи, електричество, имаше газени фенери. И когато излизахме вечер, отивайки на гости, носехме такива газени фенери. Първото ми впечатление беше – обаятелно градче! Там не само нямаше ток, но нямаше и нито една нова къща. Всички къщи бяха прекрасни, цветни – сини, жълти, розови. Къщата на Бенковски беше керемиденорозова.
– Били сте близки с Анна Каменова?
– С Анна Каменова връзката ми е много стара, тя също е свързана с Копривщица. Тя си изкарваше всички лета там. Човек не можеше да си представи Анна без тяхната красива къща в Копривщица. Спомням си, че във вестник “Нови дни” обявиха конкурс за разказ със сюжет “Бягството от селото”. Тогава аз написах разказа, получих трета награда, бях много щастлива и по този повод брат ми Живко, който ходеше редовно с Ангел Ангелов на понеделниците у Анна Каменова, ми каза, че Анна ме кани у тях. Дотогава бях чувала само за тези понеделници и се впечатлявах – защото там отиваха музиканти, артисти, писатели. Анна имаше истински литературен и политически салон – със съпруга си Петко Стайнов и стария Михаил Маджаров.
Изпитах голямо вълнение. Анна умееше това, което е истинско изкуство – да водиш разговор. Лабрюйер казва, че “изкуството да разговаряш е не да блеснеш ти, а да накараш събеседника ти да блесне – и тогава той ще излезе доволен от себе си и от разговора, и от вас и от ума ви.” Анна притежаваше точно това качество. Тя беше една много възпитана жена, умееше да стои в сянка и тя превърна тази вечер в моя вечер – аз бях в центъра. И понеже никога не съм била стеснителна, аз се отпуснах много лесно и ми беше страшно приятно. И чак 4 години след като направих дипломната си работа върху Лабрюйер, тогава открих това негово изречение. Така започна нашето приятелство с Анна. Тя беше прекрасен човек. У чуждите хора оставаше вид на надменна, студена, а всъщност бе изключително чувствителна и много стеснителна. И може би защото аз бях така спонтанна и без никакви комплекси просто ú беше приятно да общува с мене. Петко и Анна се обграждаха винаги с по-млади хора. А годините, когато бях учителка в Копривщица, ние станахме като роднини. Почти всеки ден бяхме заедно. След време аз взех под наем една съборетина в Копривщица. Анна беше член на ПЕН клуба, бе пътувала много по света, познаваше много чужди писатели и за мен беше много интересно общуването с нея.
Спомням си, че последното лято, преди да умре, Анна дойде много късно. Оплака ми се, че е уморена, че няма сили. Направи инфаркт, лекарите по погрешка я лекуваха за инсулт, и почина. А преди това бе изключително здрава, никога не бе боледувала от нищо.
Със смъртта на Анна Каменова връзката ми с Копривщица изтъня, много ми се опразни Копривщица без нея. Там останаха брат ми и снаха ми. Моят син също много обичаше Копривщица. След като го загубих – отидох в Копривщица – чувствах се някак особено – не ми се стои там, не ми е приятно и не мога да си дам сметка защо е така. След това умря и снаха ми. Преди известно време ходихме с брат ми Живко – но нищо не ми говори вече Копривщица. Мъртва е.
– Човек обиква едно място, дори да е най-невзрачното, само заради спомените, заради хората, които го населяват. Така че в мига, в който те са изчезнали, превърнали са се в сенки, и самото място изчезва. Пътуванията Ви към Копривщица са пътувания към спомените. По същия начин както Пруст пътува назад в книгата си. Затова ми се струва, че Вие не случайно сте се насочили към превода на Пруст.
– Това е едно идеализиране на детството, на цялата обстановка. Вие много правилно сте забелязали това. Много пъти, докато превеждах Пруст, съм си мислела: “Както аз в Копривщица!”
За мен най-голямото ми постижение е преводът на Пруст – и то втората книга. Ако не беше неприятното ми чувство около нападките на Венко Христов по повод моя превод, сигурно щях да продължа да го превеждам.
Пруст е чудесен автор, гордост на френската литература! Безспорна гордост!
Разговорите ни с Лилия Сталева останаха недовършени. Малко преди да си отиде от този свят, в края на миналата година излезе последният ú превод – Бодлер “Сърцето ми разголено”, съставител Димитър Аврамов., съдържащ писма, дневници на писателя, статии и спомени за Бодлер, две поеми в проза.
04 октомври, 2008
ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ - В „Пикуик клуб” с Нели Доспевска
В “ПИКУИК КЛУБ“ С НЕЛИ ДОСПЕВСКА
Ако доскоро някой ми кажеше, че духът на Дикенс се е появил в София, сигурно щях да му се изсмея. Просто защото не вярвам в духове и…
И все пак той наистина е жив. Или по-точно е оживял в един дом. В дома на Нели Доспевска. Потомка на големите ни художници самоковци Христо Димитров-Майстора, Димитър Христов, правнучка на Станислав Доспевски (който е чичо на Захари Зограф), тя като че ли е попила в кръвта си любовта към изкуството.
Завършила Американския колеж, от малка обикнала английската литература, Нели Доспевска има щастието да срещне на шестнайсет години Димитър Б. Митов, редактор на едно от най-авторитетните литературни издания у нас през 20-те и 30-те години – вестник „Литературен глас”. Тук ще се появят първите ù критики, есета върху английската и американската литература, ще навлезе в кръга на писатели като Константин Константинов, Людмил Стоянов, ще общува с начеващите като нея Веселин Ханчев, Радой Ралин и др.
А за да е пълна картината, животът ще я срещне и събере с писателя и учения Димитър Димов, който ще я направи съпричастна на творческите си търсения и за когото след години тя ще създаде една от най-проникновените книги, писани за български писатели – “Познатият и непознатият Димитър Димов”
(С., Профиздат, 1985).
И сякаш съвсем логично къщата й се намира на улицата, носеща името на Димитър Димов. В малкия, някога кокетен двор цари един артистичен хаос, който не дразни. Вито дървено стълбище (съвсем като в Дикенсов роман) ви отвежда до врата с надпис на английски “Клуб Пикуик”. Може би наистина сте попаднали в някоя от къщите клопки на Дикенс?! Не, просто стопанката на този дом остава вярна на духа на своя любим писател. Тя стои горе на стълбището и ви чака леко усмихната, разперила ръце, а в очите й, много светли, святкат иронични пламъчета. Ето ви пред Нели Доспевска – тази, която може да се превъплъщава и в Хък Фин, и в леля Поли, и в Беки Тачър, дори в Том Сойер. Преводът ù на „Том Сойер” е от преди трийсет години, но благодарение на нея тази книга влезе в златния фонд на преводната литература, претърпя няколко издания. И в това няма нищо странно, защото в „Том Сойер” са събрани сънищата и мечтите на всяко детство.
Макар че Нели Доспевска е превела над 40 книги (между тях „Бабит” на С. Луис, “Панаир на суетата” от У. Текери, „Великият Гетсби” от С. Фицджералд, „Закуска в Тифани” от Т. Капоти, книгите на Кенет Кларк “Цивилизацията”, „Голото тяло” и „Леонардо да Винчи”), все пак най-трайна и най-голяма си остава любовта ù към Дикенс. “Дейвид Копърфилд”, “Оливър Туист”, „Коледна песен”, преиздавани многократно, говорят не само за тази любов, но са и атестат за достойнствата ù като преводач.
Сега, когато Нели я няма, все по-често си спомням за нея. Припомням си срещите и разговорите ни, започнали през една топла юнска вечер. С нея ме запозна Кръстан Дянков, който ме отведе в дома ù. След това се срещахме още десетина пъти в компанията на приятели (Кръстан Дянков, Георги Вишовградски, Алберт Бенбасат), аз включвах касетофона (да бъде благословен, че запази гласа ù за мен) и разговаряхме до късно през нощта. Предлагам тук анкетата, която направих с Нели Доспевска. Тя включва наши беседи от 20 юни 1984 година, 21 август и 1 ноември същата година и от 24 юли 1985 година.
– Вие сте от известен род на художници. Това изигра ли някаква роля в ориентирането Ви към превода?
– Да, може би косвено. Освен ако си въобразя, че съм наследила поне съвсем мъничко тяхното художествено майсторство в преводите си и в това, което пиша. Но това си го казвам повече за собствено успокоение.
– Какъв беше баща Ви?
– Не съм го видяла, тъй като той е загинал на фронта при Криволак през октомври 1915 година и с моя брат близнак сме се родили 25–26 дена преди той да бъде убит. Така че за него знам само от разкази на майка ми. Бил е много способен, мечтаел е да завърши история на изкуството, но го изпратили да следва земеделски науки в Болоня – Италия. Бил е много весел, обичал е хората, шегите. Някои ми казват, че съм приличала на него. Бих се гордяла, ако е така.
– А майка Ви?
– Тя беше учителка. Малко затворена. Защото още на 26 години остава вдовица с две деца и това някак си я потискаше. От нея съм наследила любовта към изкуството и литературата. Тя ме насърчаваше да чета класическа и нова литература. Водеше ни по концерти, театри, опери.
– Какво влияние Ви оказа учението в Американския колеж?
– То формира у мен любовта към английската литература. Имах много добри учители не само по българска и английска литература, но и по европейска история и география. Докато моите приятелки се веселяха и играеха баскетбол, аз седях в библиотеката и четях английски класици, съвременни автори. Това ми помогна, когато станах на шестнайсет години, да съм подготвена в известна степен за срещата с Д. Б.Митов, който ме въведе в средата на вестник „Литературен глас”. Станах литературен сътрудник на вестника, като в продължение на осем години печатах там критични бележки, есета. Отначало бяха доста наивни работи, но няма как – човек трябва да мине през един такъв период. Той не се изгражда изведнъж. Д. Б. Митов имаше великото търпение (не само към мен, но и към другите млади сътрудници – Божидар Божилов, Веско Ханчев, Радой Ралин) да ни напътства, но без да ни потиска, даваше ни възможност да се развиваме самостоятелно. Често съм го питала: “Шефе, защо приемате този материал, с който, знам, че не сте съгласен?” А той отговаряше: “Аз не мога да ви смачкам и да ви правя свои подобия.” Това беше великолепно от негова страна! И ни помогна много. Нищо, че вестникът му пускаше неща, които вътрешно той не приемаше. Пускаше ги, за да можем да се изявим.
Сътрудничеството в „Литературен глас” ми помогна по-късно да пиша и в други вестници и списания. То ме научи да отстоявам своето мнение, да не се ръководя от това, което ще каже този или онзи главен редактор.
– А Митов имаше ли някакви литературни изисквания към материалите, които давате? Каква беше концепцията му за характера на тези материали?
– Трябваше да бъдат с демократична насоченост, да го няма погледът отгоре, менторското отношение към изкуството и хората. В тази насока бяха и споровете му с Владимир Василев. Но според мен Д. Б. Митов реагираше малко по-гневно, отколкото бе нужно. Все пак не бива да забравяме, че много от нашите писатели израснаха и тръгнаха от редактирания от Вл. Василев “Златорог” – Йовков, Багряна, Елин Пелин.
– А как работеше той с писателите?
– Той беше рязък, строг, прям, но същевременно имаше и силно чувство за хумор. В отношенията с близките, приятелите и с домашните си бе деликатен и тактичен. Беше се упоил от френската литература, имаше френска култура, но не повърхностна. Тя беше просмукана в него. На този човек не му се отдаде дължимото. А той създаде ВИТИЗ. Много хора не знаят, че той е първият му ректор. И в “Литературен глас” даваше голямо място на театъра. Имаше близки приятели театрали и художници.
– Вие споменавате в онези години Радой Ралин, Божидар Божилов, Веселин Ханчев…
– Те бяха момчета, когато започваха. Радой Ралин бе едно свитичко, смиреничко момче, а на Божидар Божилов ръцете му бяха по-дълги от ръкавите. Веселин Ханчев беше роднина на Д. Митов и живя известно време у тях.
– Вероятно интересите му към френската литература се дължат на влиянието на Митов?
– Безспорно. Но духът на “Литературен глас” беше по-особен. Творецът имаше свобода. Първите неща, които пусках, бяха наивни. Спомням си, написах първия си материал за Джек Лондон по случай двайсет години от смъртта му. И Д. Б. Митов го пусна, макар че се спирах само на “Малката стопанка на голямата къща”. Обясни ми, че е трябвало да започна с нещо, а после ще надмогна този начин на писане. Затова казвам, че той има огромно влияние върху развитието ми.
– А имахте ли по-преки впечатления от Владимир Василев, какъв човек бе той?
– Още като съвсем млада ходех често в сладкарница “Цар Освободител”, там се събирахме (жалко, че я събориха) и аз се промъквах там с Митов. Владимир Василев мълчеше или говореше някак особено. Беше тежък човек. Пишеше бойко, но не умееше да говори, нямаше дар слово. В споровете си с Тодор Павлов бе рязък. Имаше голяма култура, но бе някак аполитичен, което личеше и от самия “Златорог”.
– Общуването с такива личности вероятно Ви е обогатило?
– Чувствах се щастлива, че съм между писатели, критици, че не ме гонят, а ме приемат нормално и естествено. А и бях достатъчно тактична да не се меся много, да не се впускам в разговори, защото все пак трябваше да спазвам дистанция. Те и като личности, и на години бяха далеч напред. Аз исках да бъда човекът отстрани, който седи и попива – това ми беше достатъчно. Нямах желание да се тикам напред, просто събирах, купувах впечатления.
– Това навярно Ви е помогнало и в работата на преводач?
– Естествено. Не можеш да бъдеш преводач, без да имаш багаж. Трябва да знаеш по нещо за почти всички културни влияния, защото те пряко или косвено са отразени в книгите. Като преводач човек се сблъсква с какво ли не. Установих това например при превеждането на трудовете на изкуствоведа Кенет Кларк. По отношение на преводаческото изкуство е много важно човек дълго да се е школувал, макар че аз, както много преводачи, започнах съвсем млада, но в процеса на превеждането идваше обогатяването ми и от книгите, и от контактите. Нещата вървяха паралелно… По-късно колкото повече неща си чел, колкото повече знаеш, толкова ти е по-леко да превеждаш. А и школуването е непрекъснат процес, при всеки нов превод виждаш какво ти липсва.
– А как се ориентирахте към превода изобщо? Имахте ли някакви учители? Как започнахте?
Като посочи към портрета на Д. Б. Митов, който висеше на стената, Нели Доспевска продължи:
– Той ме ориентира към преводачеството, свърза ме първо с издателство “Смрикаров”, а след 1945 година с други издателства, главно “Народна култура”, което най-напред се наричаше “Читкооп”. След като човек се заеме да превежда, малко по малко се изгражда. Никой не се е родил преводач. Но за да си такъв, трябва да имаш усет към езика – чуждия и преди всичко собствения. Това е може би най-важното. Лично аз гледам на преводачеството не толкова като на професия, колкото като на художествен занаят или дори художествено хоби. И ако мога да си послужа с едно сравнение, подобно на майсторите на сребърни филиграни ние, преводачите, би трябвало да бъдем майстори на словесни филиграни. Превеждането е изкуство, мисля, че по това няма спор.
При мене, дали поради женската ми природа, или защото така съм устроена, субективният момент също играе много важна роля.
– В какъв смисъл?
– В смисъл, че трябва да харесвам това, което превеждам. Ако имаш обективно, имперсонално отношение, няма да можеш да превеждаш добре. И в самия превод това личи. Много е важно също така да уловиш, да предадеш ритъма на речта. Не се касае само до значението…, защото най-висшият критерий (който едва ли някой от нас е успял да осъществи) според мен е: когато четете един превод на Остин, Фокнър или Дикенс, да кажете: “Я, колко хубаво го е написал на български Фокнър, Дикенс…”
Нали? Това е идеалът! Нататък трябва да се стремим. Затова трябва и ритъм, и атмосфера, и значение. Защото в края на краищата човек не превежда думи, даже не и изречения, а мисли. Не думи трябва да се превеждат, а смисъл и следователно атмосфера.
– А как влизате в тъканта на една книга? Какво преживяване е това за Вас?
– Ами то или става, или не става. То е като любовта. Като стане, не знаеш как е станало. Чак после виждаш, че има нещо общо помежду ви – не общо между мен и автора, а общност в духа. Не мога точно да Ви кажа защо един автор ме привлича, а друг, макар и да минава за голям, ме оставя безразлична. Не знаеш какво те е уловило, само се събуждаш и виждаш, че си уловен. Но има и един елемент Хикс, който не мога да Ви обясня.
– В какво се изразява той?
– Не мога да Ви кажа точно. То е като при хората. Харесвате някого, приятно ви е да общувате с него и не можете да обясните защо. Както и да го наречем, в наличието му аз съм напълно убедена.
– Вие казвате, че проникването в духа на един автор е като любовта. В това отношение виждам голяма разлика в начина на превеждане на Вашето и днешното поколение преводачи.
– Ами те го индустриализират. Но има и нещо друго. И самата среда ги подтиква много – “Хайде, хайде, давай…” Това разваля, развращава. Когато ние бяхме млади преводачи, не ни казваха – “Хайде, излезте напред!”, а ни съветваха да стоим настрана, да изчакаме, да узреем.
– Не е ли това патриархална отживелица?
– Не, това е въпрос на морал. Ние стояхме отстрани.
– И това не Ви се отрази отрицателно?
– Напротив. Така придобихме ясно отношение към себе си. Не се смятахме за гении. Да се смяташ за гений е смърт!
Струва ми се, че имахме необходимото чувство за мярка…
– Вие сте превели едни от най-хубавите детски книги, а това говори за съхранение на детето у Вас. Какво Ви дадоха автори като Дикенс или Марк Твен?
– Аз бих казала най-вече Дикенс. Даде ми, ако може така да се каже, един душевен уют. Въпреки жестокостите, несправедливостта, които той порицава, неговият хумор е толкова всепобеждаващ, че не мога да го окачествя по друг начин освен като някакъв душевен уют. И този уют ме придружава винаги, когато превеждам книгите му. И сега, когато превеждам романа му “Никълас Никълби”.
– А как беше при Марк Твен?
– Американският хумор е по-различен, качествено по-различен. Не получаваш уюта като при Дикенс, но и при двамата социалният елемент е много силен и това е главното им значение като творци. Хуморът на Твен в разказите му е малко по-студен, докато при “Том Сойер” е топъл, сгрят от любовта към децата.
От Марк Твен съм превеждала “Том Сойер” и разказите му. Понеже имам специално отношение към хумора, той ме улови, дръпна ме с това си качество. Неговият хумор е подплатен със социални елементи. Същото беше и с Дикенс. Хуморът е широката врата, през която се влиза в тъканта и на двамата големи писатели.
– Какви езикови проблеми поставя Дикенс пред преводача?
– Дикенс е изключително труден за превод. Първо – той не пише едно изречение, второ изречение, трето изречение, а пише с пет-шест подразделения, с точка и запетая, с две точки. И когато човек го превежда, не бива да го разсича, защото това няма да е Дикенс. Трудното при него е, че всичките му изречения са много дълги и имаш чувството, че той ти казва: “Дай да го направя тежко, вместо да ти е леко.” Обаче ако човек улови същината, тогава не му е неприятно. Хубаво ти е дори, тъкмо защото трябва да гадаеш… Най-трудното при превода на Дикенс е да звучи на български, а не английски с български думи – разликата е голяма. Доста трудно ми е да не се влияя от английската фраза, но най-важното за мен бе читателят да усети, че това е Дикенс, а не някой друг.
– С какво Ви спечели английската литература до такава степен, че да ù се посветите?
– Знаете ли, че дори сама на себе си не мога да отговоря точно. Навярно защото още от 14-годишна възраст започнах да чета английски книги – когато човек е най-впечатлителен. Сигурно са ми допаднали и характерите, начина, по който са описани, независимо от това дали са симпатични или не. После, разнообразните ситуации и най-вече атмосферата – на мястото, на хората, на някое малко градче. Това го има в ценните произведения на всяка литература, разбира се, но тук ми помагаше и езикът – четях книгите в оригинал, което е много голямо предимство, връзката между читател и автор става по-тясна. Това много ми е помогнало. А когато започнах да превеждам, тогава се задълбочих и може би някак неусетно потънах в английската литература. Разбира се, това не ми попречи да преведа и няколко великолепни американски книги.
– На какво бихте оприличили труда на преводача? С какво бихте сравнили неговата самота, това, че се е самозатворил, самоотрекъл?
– Не намирам, че преводачът се самоотрича. От какво? Напротив, според мен преводачът е в богата компания – авторът, когото превежда, героите му. Те могат да му бъдат по-приятни и по-занимателни от реални хора и да му дават повече. Лично аз не мисля, че преводачът е самотен. Обратното. Освен това да превеждаш е в известен смисъл да правиш театър. Имаш чувството, че ако преводът ти върви, ти сам дърпаш конците, сам режисираш. Илюзорно чувство, но нали илюзиите понякога са по-реални от действителността...
– И все пак доста от хората са станали преводачи, защото са се “провалили” в някакво друго поприще?
– При мен, слава богу, не е било така. Напротив, аз още като започнах да превеждам, изпитах чувство на удовлетворение и на осъществяване. Доколко съм успяла в преводите си, това е друг въпрос. Имах голямото щастие да попадна там, където трябваше да попадна. След 9.ІХ.1944 работих 22 години в БТА, в “Международна редакция”, 7–8 години бях в литературното списание “ЛИК”, пак в БТА. Просто имах големия шанс и късмет. А и друго. Това, че пиша, има огромно значение за преводачеството ми. Защото писането е упражняване на българския език и помага много при превода. И още нещо. Преводачът не трябва да превежда какво да е.
– А ако няма избор?
– Случвало ми се е и това, разбира се. Но ако мога да си избера това, което аз искам – тогава шансът да го направя добре е много по-голям.
Има едно много важно условие, което преводачът трябва да спазва. Той не бива да смята, че е достигнал върха. Помисли ли го – вече не е преводач.
– От какво най-често “боледува” преводачът?
– (Смее се.) Това е една особена, преводаческа болест. Чете книга на български и в същото време се пита – как би изглеждала на езика, от който той превежда. Както вече споменах, най-опасната болест е преводачът да смята, че е достигнал върха или че познава чуждия език “перфектно”. Такова нещо няма. Непрекъснато трябва да си служи с речници и помагала.
– Тази работа принуждава преводача да ограничава контактите си с хората.
– Че кой не е принуден? Ами професорът, ами писателят или ученият – не са ли принудени! Това според мен е въпрос на нрав. Всичко зависи от това, какъв си ти отвътре. Ако си по-отворен, ако си по-общителен, това, че си преводач, няма да те направи самотник.
На мен работата над книгата ми действа успокояващо. И ме прави щастлива, защото общувам с такива хора, герои и места…
– Дикенс, Твен, Капоти, Текери, Кенет Кларк – прави впечатление голямото разнообразие от автори, които сте превеждали.
– Не мога винаги да си избирам авторите. В края на краищата превеждам това, което ми дадат. И ако книгата ми допадне, толкова по-добре. Ако не ми допадне, появяват се допълнителни затруднения. Ако ми хареса, превеждам с увлечение и удоволствие въпреки трудностите. А такива винаги има.
Спомням си с различни чувства за всеки от превежданите от мен автори.
“Том Сойер” е мъчна за превод книга, в нея има негърски диалект, който трябва да се предаде вярно. Като я четем, казваме – това е детска книга, то е лесно… Но всъщност тя е като гладко море, но с много подводни прагове и дупки. От всички книги най-много ме измъчи “Последният мохикан” на Ф. Купър. Езикът му е изкълчен, сякаш нарочно е направен труден, много от ситуациите, които описва, са неестествени. Ако знаете колко се зарадвах, когато прочетох едно есе на М. Твен, в което той съсипва Ф. Купър за езика му, а и като писател. Зарадвах се, че мнението ми съвпада с това на Твен.
Или да вземем Драйзър – с всичките си добри качества, не можа да ме привлече.
– Превели сте и три книги на Кенет Кларк за изкуството. Какъв човек беше той?
– Имах щастието да се срещна с него два пъти. Когато го видях, той беше над се демдесетте, но това не му пречеше да има много силно излъчване. Беше човек с чар и той самият знаеше, че притежава такъв. Спомням си, че като му казах: “Аз не само обух обувките Ви и облякох дрехите Ви, но и влязох в кожата Ви и оттам нататък книгата едва ли не започна да се превежда сама”, той като скочи, като се засмя, като взе да ръкопляска: “Ами никой не ми е казвал такова нещо…”
“Цивилизацията” не бе проблем за мен като преводач, защото според мен все пак това е книга за средната публика. Проблем бяха “Голото тяло” и “Леонардо да Винчи”. Но и тук имах щастието, че ми дадоха за редактори хора като Никола Георгиев и Павла Матеева. Благодарна съм им за огромната помощ, която ми оказаха.
– Животът Ви е протекъл въпреки трудностите и болестите интересно. Била сте съпруга на Димитър Димов. Трудно ли Ви беше да сте съпруга на известен писател? Как понасяхте славата му? Какъв човек беше той, как се отнасяше към Вашата работа?
– Славата е най-лесното, което можех да понеса. Аз можех само да се радвам на успехите му.
– И това не Ви потискаше?
– Напротив, бях щастлива заради него, защото той имаше достатъчно потисната душевност. Димов беше много скромен човек, свръхделикатен и това му прави чест. Той така хубаво понесе славата, така хубаво. Напълно си я заслужаваше. Радвах се искрено за него (не че тя рефлектира и върху мен, не).
– А как съчетавахте дейностите си? Той беше учен и писател, а Вие отдавна бяхте започнали преводите си.
– Първият ми превод е от 1942 година. Взаимно си споделяхме. Той винаги споделяше с мен какво пише, четеше ми, макар че някой път ми бяха по-интересни научните му трудове. Спомням си, веднъж бях много преуморена (защото трябваше да му поддържам и солидно домакинство), той ми четеше от “Тютюн” и докато ми е чел, съм заспала. Много му домъчня, и с право. Но когато ми чете от научния си труд “Теория на отражението в биологията”, не само не заспах, но го накарах да ми чертае и да ми обяснява. Хората говорят прекалено много за Димов като за писател, а не го познават като учен. В някои отношения ученият у него се доближава и се изравнява с писателя.
Димитър Димов беше явление. Като го казвам, не преувеличавам. Защото в него се бореха светло и тъмно, студено и горещо. Беше много голям особняк. Можеше да бъде много мил и добър или изведнъж да се затвори. Запознахме се с него през 1939 година в една виенска сладкарница – на мястото на “Грозд” на булевард “Руски”. Първото нещо, което ме попита, е дали съм чела “Градината на мъките” от Октав Мирбо. Тогава ми говори много подробно за тази книга, докато ме изпращаше. Той имаше някакво особено отношение към страданието. То играеше тайнствена роля в живота му и той сякаш го търсеше. Това по странен начин е свързано с таланта му. То е едно необяснимо усещане.
Димов беше голям кавалер и от него съм възприела това отношение към хората. Днес момичетата гледат да изглеждат мъжествени, груби…
– Много неща се измениха. Виждате ли някаква промяна в стойностите, в моралната оценка на нещата между Вашето и днешното поколение?
– Ние, по-възрастните, сме станали по-големи песимисти. По-рано повече вярвахме в доброто. Вярвахме в човека с главно Ч.
– Кога започна разрушаването на тази вяра?
– От шестгодишната война (1939–1945) – предълга и много страшна, а войните, макар и по-малки, не са престанали. Освен това смятам, че ние се раждаме с наченки на оптимизъм или песимизъм, скрити дълбоко в нас, и после животът ни ги развива или потиска.
– А Дикенс поддържаше ли вярата Ви в живота? Той оптимист ли е?
– Той е, струва ми се, и оптимист, и песимист. Но иска да оправи злините, като ги описва. Някои социални злини са били премахнати благодарение на романите му, например затворите за длъжници.
– Какво се мъчехте да запазите у себе си през годините?
– Да не се озлобявам и да не завиждам.
– Успявахте ли?
– Мисля, че да, слава Богу. В живота ми има много хубави неща. Това, че имам дъщеря, внуци, приятели, любима работа, спомени – ме спасява от озлобление. Иначе злобата щеше да рикошира върху мен. Щастлива съм, макар да не съм оптимистка. А да не забравяме и чувството за хумор, главно към самия теб, защото той е най-големият коректив и най-много носи равновесие.
Ако доскоро някой ми кажеше, че духът на Дикенс се е появил в София, сигурно щях да му се изсмея. Просто защото не вярвам в духове и…
И все пак той наистина е жив. Или по-точно е оживял в един дом. В дома на Нели Доспевска. Потомка на големите ни художници самоковци Христо Димитров-Майстора, Димитър Христов, правнучка на Станислав Доспевски (който е чичо на Захари Зограф), тя като че ли е попила в кръвта си любовта към изкуството.
Завършила Американския колеж, от малка обикнала английската литература, Нели Доспевска има щастието да срещне на шестнайсет години Димитър Б. Митов, редактор на едно от най-авторитетните литературни издания у нас през 20-те и 30-те години – вестник „Литературен глас”. Тук ще се появят първите ù критики, есета върху английската и американската литература, ще навлезе в кръга на писатели като Константин Константинов, Людмил Стоянов, ще общува с начеващите като нея Веселин Ханчев, Радой Ралин и др.
А за да е пълна картината, животът ще я срещне и събере с писателя и учения Димитър Димов, който ще я направи съпричастна на творческите си търсения и за когото след години тя ще създаде една от най-проникновените книги, писани за български писатели – “Познатият и непознатият Димитър Димов”
(С., Профиздат, 1985).
И сякаш съвсем логично къщата й се намира на улицата, носеща името на Димитър Димов. В малкия, някога кокетен двор цари един артистичен хаос, който не дразни. Вито дървено стълбище (съвсем като в Дикенсов роман) ви отвежда до врата с надпис на английски “Клуб Пикуик”. Може би наистина сте попаднали в някоя от къщите клопки на Дикенс?! Не, просто стопанката на този дом остава вярна на духа на своя любим писател. Тя стои горе на стълбището и ви чака леко усмихната, разперила ръце, а в очите й, много светли, святкат иронични пламъчета. Ето ви пред Нели Доспевска – тази, която може да се превъплъщава и в Хък Фин, и в леля Поли, и в Беки Тачър, дори в Том Сойер. Преводът ù на „Том Сойер” е от преди трийсет години, но благодарение на нея тази книга влезе в златния фонд на преводната литература, претърпя няколко издания. И в това няма нищо странно, защото в „Том Сойер” са събрани сънищата и мечтите на всяко детство.
Макар че Нели Доспевска е превела над 40 книги (между тях „Бабит” на С. Луис, “Панаир на суетата” от У. Текери, „Великият Гетсби” от С. Фицджералд, „Закуска в Тифани” от Т. Капоти, книгите на Кенет Кларк “Цивилизацията”, „Голото тяло” и „Леонардо да Винчи”), все пак най-трайна и най-голяма си остава любовта ù към Дикенс. “Дейвид Копърфилд”, “Оливър Туист”, „Коледна песен”, преиздавани многократно, говорят не само за тази любов, но са и атестат за достойнствата ù като преводач.
Сега, когато Нели я няма, все по-често си спомням за нея. Припомням си срещите и разговорите ни, започнали през една топла юнска вечер. С нея ме запозна Кръстан Дянков, който ме отведе в дома ù. След това се срещахме още десетина пъти в компанията на приятели (Кръстан Дянков, Георги Вишовградски, Алберт Бенбасат), аз включвах касетофона (да бъде благословен, че запази гласа ù за мен) и разговаряхме до късно през нощта. Предлагам тук анкетата, която направих с Нели Доспевска. Тя включва наши беседи от 20 юни 1984 година, 21 август и 1 ноември същата година и от 24 юли 1985 година.
– Вие сте от известен род на художници. Това изигра ли някаква роля в ориентирането Ви към превода?
– Да, може би косвено. Освен ако си въобразя, че съм наследила поне съвсем мъничко тяхното художествено майсторство в преводите си и в това, което пиша. Но това си го казвам повече за собствено успокоение.
– Какъв беше баща Ви?
– Не съм го видяла, тъй като той е загинал на фронта при Криволак през октомври 1915 година и с моя брат близнак сме се родили 25–26 дена преди той да бъде убит. Така че за него знам само от разкази на майка ми. Бил е много способен, мечтаел е да завърши история на изкуството, но го изпратили да следва земеделски науки в Болоня – Италия. Бил е много весел, обичал е хората, шегите. Някои ми казват, че съм приличала на него. Бих се гордяла, ако е така.
– А майка Ви?
– Тя беше учителка. Малко затворена. Защото още на 26 години остава вдовица с две деца и това някак си я потискаше. От нея съм наследила любовта към изкуството и литературата. Тя ме насърчаваше да чета класическа и нова литература. Водеше ни по концерти, театри, опери.
– Какво влияние Ви оказа учението в Американския колеж?
– То формира у мен любовта към английската литература. Имах много добри учители не само по българска и английска литература, но и по европейска история и география. Докато моите приятелки се веселяха и играеха баскетбол, аз седях в библиотеката и четях английски класици, съвременни автори. Това ми помогна, когато станах на шестнайсет години, да съм подготвена в известна степен за срещата с Д. Б.Митов, който ме въведе в средата на вестник „Литературен глас”. Станах литературен сътрудник на вестника, като в продължение на осем години печатах там критични бележки, есета. Отначало бяха доста наивни работи, но няма как – човек трябва да мине през един такъв период. Той не се изгражда изведнъж. Д. Б. Митов имаше великото търпение (не само към мен, но и към другите млади сътрудници – Божидар Божилов, Веско Ханчев, Радой Ралин) да ни напътства, но без да ни потиска, даваше ни възможност да се развиваме самостоятелно. Често съм го питала: “Шефе, защо приемате този материал, с който, знам, че не сте съгласен?” А той отговаряше: “Аз не мога да ви смачкам и да ви правя свои подобия.” Това беше великолепно от негова страна! И ни помогна много. Нищо, че вестникът му пускаше неща, които вътрешно той не приемаше. Пускаше ги, за да можем да се изявим.
Сътрудничеството в „Литературен глас” ми помогна по-късно да пиша и в други вестници и списания. То ме научи да отстоявам своето мнение, да не се ръководя от това, което ще каже този или онзи главен редактор.
– А Митов имаше ли някакви литературни изисквания към материалите, които давате? Каква беше концепцията му за характера на тези материали?
– Трябваше да бъдат с демократична насоченост, да го няма погледът отгоре, менторското отношение към изкуството и хората. В тази насока бяха и споровете му с Владимир Василев. Но според мен Д. Б. Митов реагираше малко по-гневно, отколкото бе нужно. Все пак не бива да забравяме, че много от нашите писатели израснаха и тръгнаха от редактирания от Вл. Василев “Златорог” – Йовков, Багряна, Елин Пелин.
– А как работеше той с писателите?
– Той беше рязък, строг, прям, но същевременно имаше и силно чувство за хумор. В отношенията с близките, приятелите и с домашните си бе деликатен и тактичен. Беше се упоил от френската литература, имаше френска култура, но не повърхностна. Тя беше просмукана в него. На този човек не му се отдаде дължимото. А той създаде ВИТИЗ. Много хора не знаят, че той е първият му ректор. И в “Литературен глас” даваше голямо място на театъра. Имаше близки приятели театрали и художници.
– Вие споменавате в онези години Радой Ралин, Божидар Божилов, Веселин Ханчев…
– Те бяха момчета, когато започваха. Радой Ралин бе едно свитичко, смиреничко момче, а на Божидар Божилов ръцете му бяха по-дълги от ръкавите. Веселин Ханчев беше роднина на Д. Митов и живя известно време у тях.
– Вероятно интересите му към френската литература се дължат на влиянието на Митов?
– Безспорно. Но духът на “Литературен глас” беше по-особен. Творецът имаше свобода. Първите неща, които пусках, бяха наивни. Спомням си, написах първия си материал за Джек Лондон по случай двайсет години от смъртта му. И Д. Б. Митов го пусна, макар че се спирах само на “Малката стопанка на голямата къща”. Обясни ми, че е трябвало да започна с нещо, а после ще надмогна този начин на писане. Затова казвам, че той има огромно влияние върху развитието ми.
– А имахте ли по-преки впечатления от Владимир Василев, какъв човек бе той?
– Още като съвсем млада ходех често в сладкарница “Цар Освободител”, там се събирахме (жалко, че я събориха) и аз се промъквах там с Митов. Владимир Василев мълчеше или говореше някак особено. Беше тежък човек. Пишеше бойко, но не умееше да говори, нямаше дар слово. В споровете си с Тодор Павлов бе рязък. Имаше голяма култура, но бе някак аполитичен, което личеше и от самия “Златорог”.
– Общуването с такива личности вероятно Ви е обогатило?
– Чувствах се щастлива, че съм между писатели, критици, че не ме гонят, а ме приемат нормално и естествено. А и бях достатъчно тактична да не се меся много, да не се впускам в разговори, защото все пак трябваше да спазвам дистанция. Те и като личности, и на години бяха далеч напред. Аз исках да бъда човекът отстрани, който седи и попива – това ми беше достатъчно. Нямах желание да се тикам напред, просто събирах, купувах впечатления.
– Това навярно Ви е помогнало и в работата на преводач?
– Естествено. Не можеш да бъдеш преводач, без да имаш багаж. Трябва да знаеш по нещо за почти всички културни влияния, защото те пряко или косвено са отразени в книгите. Като преводач човек се сблъсква с какво ли не. Установих това например при превеждането на трудовете на изкуствоведа Кенет Кларк. По отношение на преводаческото изкуство е много важно човек дълго да се е школувал, макар че аз, както много преводачи, започнах съвсем млада, но в процеса на превеждането идваше обогатяването ми и от книгите, и от контактите. Нещата вървяха паралелно… По-късно колкото повече неща си чел, колкото повече знаеш, толкова ти е по-леко да превеждаш. А и школуването е непрекъснат процес, при всеки нов превод виждаш какво ти липсва.
– А как се ориентирахте към превода изобщо? Имахте ли някакви учители? Как започнахте?
Като посочи към портрета на Д. Б. Митов, който висеше на стената, Нели Доспевска продължи:
– Той ме ориентира към преводачеството, свърза ме първо с издателство “Смрикаров”, а след 1945 година с други издателства, главно “Народна култура”, което най-напред се наричаше “Читкооп”. След като човек се заеме да превежда, малко по малко се изгражда. Никой не се е родил преводач. Но за да си такъв, трябва да имаш усет към езика – чуждия и преди всичко собствения. Това е може би най-важното. Лично аз гледам на преводачеството не толкова като на професия, колкото като на художествен занаят или дори художествено хоби. И ако мога да си послужа с едно сравнение, подобно на майсторите на сребърни филиграни ние, преводачите, би трябвало да бъдем майстори на словесни филиграни. Превеждането е изкуство, мисля, че по това няма спор.
При мене, дали поради женската ми природа, или защото така съм устроена, субективният момент също играе много важна роля.
– В какъв смисъл?
– В смисъл, че трябва да харесвам това, което превеждам. Ако имаш обективно, имперсонално отношение, няма да можеш да превеждаш добре. И в самия превод това личи. Много е важно също така да уловиш, да предадеш ритъма на речта. Не се касае само до значението…, защото най-висшият критерий (който едва ли някой от нас е успял да осъществи) според мен е: когато четете един превод на Остин, Фокнър или Дикенс, да кажете: “Я, колко хубаво го е написал на български Фокнър, Дикенс…”
Нали? Това е идеалът! Нататък трябва да се стремим. Затова трябва и ритъм, и атмосфера, и значение. Защото в края на краищата човек не превежда думи, даже не и изречения, а мисли. Не думи трябва да се превеждат, а смисъл и следователно атмосфера.
– А как влизате в тъканта на една книга? Какво преживяване е това за Вас?
– Ами то или става, или не става. То е като любовта. Като стане, не знаеш как е станало. Чак после виждаш, че има нещо общо помежду ви – не общо между мен и автора, а общност в духа. Не мога точно да Ви кажа защо един автор ме привлича, а друг, макар и да минава за голям, ме оставя безразлична. Не знаеш какво те е уловило, само се събуждаш и виждаш, че си уловен. Но има и един елемент Хикс, който не мога да Ви обясня.
– В какво се изразява той?
– Не мога да Ви кажа точно. То е като при хората. Харесвате някого, приятно ви е да общувате с него и не можете да обясните защо. Както и да го наречем, в наличието му аз съм напълно убедена.
– Вие казвате, че проникването в духа на един автор е като любовта. В това отношение виждам голяма разлика в начина на превеждане на Вашето и днешното поколение преводачи.
– Ами те го индустриализират. Но има и нещо друго. И самата среда ги подтиква много – “Хайде, хайде, давай…” Това разваля, развращава. Когато ние бяхме млади преводачи, не ни казваха – “Хайде, излезте напред!”, а ни съветваха да стоим настрана, да изчакаме, да узреем.
– Не е ли това патриархална отживелица?
– Не, това е въпрос на морал. Ние стояхме отстрани.
– И това не Ви се отрази отрицателно?
– Напротив. Така придобихме ясно отношение към себе си. Не се смятахме за гении. Да се смяташ за гений е смърт!
Струва ми се, че имахме необходимото чувство за мярка…
– Вие сте превели едни от най-хубавите детски книги, а това говори за съхранение на детето у Вас. Какво Ви дадоха автори като Дикенс или Марк Твен?
– Аз бих казала най-вече Дикенс. Даде ми, ако може така да се каже, един душевен уют. Въпреки жестокостите, несправедливостта, които той порицава, неговият хумор е толкова всепобеждаващ, че не мога да го окачествя по друг начин освен като някакъв душевен уют. И този уют ме придружава винаги, когато превеждам книгите му. И сега, когато превеждам романа му “Никълас Никълби”.
– А как беше при Марк Твен?
– Американският хумор е по-различен, качествено по-различен. Не получаваш уюта като при Дикенс, но и при двамата социалният елемент е много силен и това е главното им значение като творци. Хуморът на Твен в разказите му е малко по-студен, докато при “Том Сойер” е топъл, сгрят от любовта към децата.
От Марк Твен съм превеждала “Том Сойер” и разказите му. Понеже имам специално отношение към хумора, той ме улови, дръпна ме с това си качество. Неговият хумор е подплатен със социални елементи. Същото беше и с Дикенс. Хуморът е широката врата, през която се влиза в тъканта и на двамата големи писатели.
– Какви езикови проблеми поставя Дикенс пред преводача?
– Дикенс е изключително труден за превод. Първо – той не пише едно изречение, второ изречение, трето изречение, а пише с пет-шест подразделения, с точка и запетая, с две точки. И когато човек го превежда, не бива да го разсича, защото това няма да е Дикенс. Трудното при него е, че всичките му изречения са много дълги и имаш чувството, че той ти казва: “Дай да го направя тежко, вместо да ти е леко.” Обаче ако човек улови същината, тогава не му е неприятно. Хубаво ти е дори, тъкмо защото трябва да гадаеш… Най-трудното при превода на Дикенс е да звучи на български, а не английски с български думи – разликата е голяма. Доста трудно ми е да не се влияя от английската фраза, но най-важното за мен бе читателят да усети, че това е Дикенс, а не някой друг.
– С какво Ви спечели английската литература до такава степен, че да ù се посветите?
– Знаете ли, че дори сама на себе си не мога да отговоря точно. Навярно защото още от 14-годишна възраст започнах да чета английски книги – когато човек е най-впечатлителен. Сигурно са ми допаднали и характерите, начина, по който са описани, независимо от това дали са симпатични или не. После, разнообразните ситуации и най-вече атмосферата – на мястото, на хората, на някое малко градче. Това го има в ценните произведения на всяка литература, разбира се, но тук ми помагаше и езикът – четях книгите в оригинал, което е много голямо предимство, връзката между читател и автор става по-тясна. Това много ми е помогнало. А когато започнах да превеждам, тогава се задълбочих и може би някак неусетно потънах в английската литература. Разбира се, това не ми попречи да преведа и няколко великолепни американски книги.
– На какво бихте оприличили труда на преводача? С какво бихте сравнили неговата самота, това, че се е самозатворил, самоотрекъл?
– Не намирам, че преводачът се самоотрича. От какво? Напротив, според мен преводачът е в богата компания – авторът, когото превежда, героите му. Те могат да му бъдат по-приятни и по-занимателни от реални хора и да му дават повече. Лично аз не мисля, че преводачът е самотен. Обратното. Освен това да превеждаш е в известен смисъл да правиш театър. Имаш чувството, че ако преводът ти върви, ти сам дърпаш конците, сам режисираш. Илюзорно чувство, но нали илюзиите понякога са по-реални от действителността...
– И все пак доста от хората са станали преводачи, защото са се “провалили” в някакво друго поприще?
– При мен, слава богу, не е било така. Напротив, аз още като започнах да превеждам, изпитах чувство на удовлетворение и на осъществяване. Доколко съм успяла в преводите си, това е друг въпрос. Имах голямото щастие да попадна там, където трябваше да попадна. След 9.ІХ.1944 работих 22 години в БТА, в “Международна редакция”, 7–8 години бях в литературното списание “ЛИК”, пак в БТА. Просто имах големия шанс и късмет. А и друго. Това, че пиша, има огромно значение за преводачеството ми. Защото писането е упражняване на българския език и помага много при превода. И още нещо. Преводачът не трябва да превежда какво да е.
– А ако няма избор?
– Случвало ми се е и това, разбира се. Но ако мога да си избера това, което аз искам – тогава шансът да го направя добре е много по-голям.
Има едно много важно условие, което преводачът трябва да спазва. Той не бива да смята, че е достигнал върха. Помисли ли го – вече не е преводач.
– От какво най-често “боледува” преводачът?
– (Смее се.) Това е една особена, преводаческа болест. Чете книга на български и в същото време се пита – как би изглеждала на езика, от който той превежда. Както вече споменах, най-опасната болест е преводачът да смята, че е достигнал върха или че познава чуждия език “перфектно”. Такова нещо няма. Непрекъснато трябва да си служи с речници и помагала.
– Тази работа принуждава преводача да ограничава контактите си с хората.
– Че кой не е принуден? Ами професорът, ами писателят или ученият – не са ли принудени! Това според мен е въпрос на нрав. Всичко зависи от това, какъв си ти отвътре. Ако си по-отворен, ако си по-общителен, това, че си преводач, няма да те направи самотник.
На мен работата над книгата ми действа успокояващо. И ме прави щастлива, защото общувам с такива хора, герои и места…
– Дикенс, Твен, Капоти, Текери, Кенет Кларк – прави впечатление голямото разнообразие от автори, които сте превеждали.
– Не мога винаги да си избирам авторите. В края на краищата превеждам това, което ми дадат. И ако книгата ми допадне, толкова по-добре. Ако не ми допадне, появяват се допълнителни затруднения. Ако ми хареса, превеждам с увлечение и удоволствие въпреки трудностите. А такива винаги има.
Спомням си с различни чувства за всеки от превежданите от мен автори.
“Том Сойер” е мъчна за превод книга, в нея има негърски диалект, който трябва да се предаде вярно. Като я четем, казваме – това е детска книга, то е лесно… Но всъщност тя е като гладко море, но с много подводни прагове и дупки. От всички книги най-много ме измъчи “Последният мохикан” на Ф. Купър. Езикът му е изкълчен, сякаш нарочно е направен труден, много от ситуациите, които описва, са неестествени. Ако знаете колко се зарадвах, когато прочетох едно есе на М. Твен, в което той съсипва Ф. Купър за езика му, а и като писател. Зарадвах се, че мнението ми съвпада с това на Твен.
Или да вземем Драйзър – с всичките си добри качества, не можа да ме привлече.
– Превели сте и три книги на Кенет Кларк за изкуството. Какъв човек беше той?
– Имах щастието да се срещна с него два пъти. Когато го видях, той беше над се демдесетте, но това не му пречеше да има много силно излъчване. Беше човек с чар и той самият знаеше, че притежава такъв. Спомням си, че като му казах: “Аз не само обух обувките Ви и облякох дрехите Ви, но и влязох в кожата Ви и оттам нататък книгата едва ли не започна да се превежда сама”, той като скочи, като се засмя, като взе да ръкопляска: “Ами никой не ми е казвал такова нещо…”
“Цивилизацията” не бе проблем за мен като преводач, защото според мен все пак това е книга за средната публика. Проблем бяха “Голото тяло” и “Леонардо да Винчи”. Но и тук имах щастието, че ми дадоха за редактори хора като Никола Георгиев и Павла Матеева. Благодарна съм им за огромната помощ, която ми оказаха.
– Животът Ви е протекъл въпреки трудностите и болестите интересно. Била сте съпруга на Димитър Димов. Трудно ли Ви беше да сте съпруга на известен писател? Как понасяхте славата му? Какъв човек беше той, как се отнасяше към Вашата работа?
– Славата е най-лесното, което можех да понеса. Аз можех само да се радвам на успехите му.
– И това не Ви потискаше?
– Напротив, бях щастлива заради него, защото той имаше достатъчно потисната душевност. Димов беше много скромен човек, свръхделикатен и това му прави чест. Той така хубаво понесе славата, така хубаво. Напълно си я заслужаваше. Радвах се искрено за него (не че тя рефлектира и върху мен, не).
– А как съчетавахте дейностите си? Той беше учен и писател, а Вие отдавна бяхте започнали преводите си.
– Първият ми превод е от 1942 година. Взаимно си споделяхме. Той винаги споделяше с мен какво пише, четеше ми, макар че някой път ми бяха по-интересни научните му трудове. Спомням си, веднъж бях много преуморена (защото трябваше да му поддържам и солидно домакинство), той ми четеше от “Тютюн” и докато ми е чел, съм заспала. Много му домъчня, и с право. Но когато ми чете от научния си труд “Теория на отражението в биологията”, не само не заспах, но го накарах да ми чертае и да ми обяснява. Хората говорят прекалено много за Димов като за писател, а не го познават като учен. В някои отношения ученият у него се доближава и се изравнява с писателя.
Димитър Димов беше явление. Като го казвам, не преувеличавам. Защото в него се бореха светло и тъмно, студено и горещо. Беше много голям особняк. Можеше да бъде много мил и добър или изведнъж да се затвори. Запознахме се с него през 1939 година в една виенска сладкарница – на мястото на “Грозд” на булевард “Руски”. Първото нещо, което ме попита, е дали съм чела “Градината на мъките” от Октав Мирбо. Тогава ми говори много подробно за тази книга, докато ме изпращаше. Той имаше някакво особено отношение към страданието. То играеше тайнствена роля в живота му и той сякаш го търсеше. Това по странен начин е свързано с таланта му. То е едно необяснимо усещане.
Димов беше голям кавалер и от него съм възприела това отношение към хората. Днес момичетата гледат да изглеждат мъжествени, груби…
– Много неща се измениха. Виждате ли някаква промяна в стойностите, в моралната оценка на нещата между Вашето и днешното поколение?
– Ние, по-възрастните, сме станали по-големи песимисти. По-рано повече вярвахме в доброто. Вярвахме в човека с главно Ч.
– Кога започна разрушаването на тази вяра?
– От шестгодишната война (1939–1945) – предълга и много страшна, а войните, макар и по-малки, не са престанали. Освен това смятам, че ние се раждаме с наченки на оптимизъм или песимизъм, скрити дълбоко в нас, и после животът ни ги развива или потиска.
– А Дикенс поддържаше ли вярата Ви в живота? Той оптимист ли е?
– Той е, струва ми се, и оптимист, и песимист. Но иска да оправи злините, като ги описва. Някои социални злини са били премахнати благодарение на романите му, например затворите за длъжници.
– Какво се мъчехте да запазите у себе си през годините?
– Да не се озлобявам и да не завиждам.
– Успявахте ли?
– Мисля, че да, слава Богу. В живота ми има много хубави неща. Това, че имам дъщеря, внуци, приятели, любима работа, спомени – ме спасява от озлобление. Иначе злобата щеше да рикошира върху мен. Щастлива съм, макар да не съм оптимистка. А да не забравяме и чувството за хумор, главно към самия теб, защото той е най-големият коректив и най-много носи равновесие.
ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ - Преводът трябва да е незабележим... и с усмивка (Нели Гуревич-Бобева)
НЕЛИ ГУРЕВИЧ–БОБЕВА: ПРЕВОДЪТ ТРЯБВА ДА Е НЕЗАБЕЛЕЖИМ… И С УСМИВКА
– Г-жо Гуревич...
– Аз се казвам Нели.
– Бихте ли ми разказали за Вашите родители, откъде е родът Ви?
– Родителите ми са руски евреи от Крим, от Симферопол. Първо тук пристига баща ми – по време на руската революция 1919 година, бяга от погромите – и от червените и от белите и от зелените и от всичките. Те са имали ученическа любов с майка ми, след което се разделят и толкоз. След няколко години баща ми идва при своята леля тук – те са евреи, които са фармацевти. В началото на века те идват и се заселват в България по две причини – да помагат на България и да бягат също от погромите, защото се чувстват най-добре тук. Къщата им е била на „Московска” 3, там са живели, там съм родена и аз. По фамилия едните са Гуревич, другите са Давидович. След няколко години баща ми го хваща някаква носталгия и изписва тук майка ми чрез Червения кръст. И се оженват през 1926 година. Аз съм се родила по-късно – 1939 година. Така че съм живяла в рускоезично семейство и може да се каже, че съм имала два майчини езика – български и руски. Това ми е помогнало в преводаческата кариера. Вкъщи говорехме на руски и на френски. Знаела съм френски, без да знам български. И когато ме изгониха от френския колеж (след закриването му) ме дават в българско училище и получавам двойка по български. И баща ми тогава прави грандиозен скандал и казва на майка ми веднага да ме пусне на улицата да играя с децата. Защото няма микроби, няма лошо влияние, не го интересува това. (Междувременно идва съпругът ù, физикът проф. Калоян Бобев, който е и бивш национален състезател по баскетбол, и носи поднос с кафе и сладолед и кейк, правен от Нели. Преди това двете им кучета след кратко запознанство идват и почват да се умилкват около мен.)
…Между другото, това е третото ми интервю в живота като преводач. Преди години правихме една много интересна теоретична конференция за превода и присъстваше Даница Селескович – директор на Международната школа за преводачи в Париж. Аз изнесох доклад за критериите на превода и същността на устния превод. И тогава ме интервюираха от националното радио и от Би Би Си. И Вие сте третия.
– За мен е интересно да продължим още малко разговора ни за Вашето потекло, за родителите Ви.
– Баща ми е финансист, цял живот се е занимавал със финанси. Майка ми е домакиня, тя ме е възпитала, защото той носеше пари вкъщи и не се интересуваше от друго.
Един-единствен път ми каза: „Длъжна си да учиш. И толкоз. Оттам нататък се оправяй сама.” Освен това ми казваше: „Ние тук сме сами, нямаме никакви роднини. Всичко зависи само от теб, няма на кого да се опреш.”
– А в Русия никой ли не остана от роднините Ви?
– Никой. Половината бяха избити от Сталин, другата половина от германците. 42 души от рода са загинали. Ужас. Майка ми отиде там 1959 година, за да види баба ми (нейната майка) и я доведе в България. Тя беше на 92 години, живя тук 4 години и почина на 96 години. Беше с акъла си, с навиците си, женена три пъти, изгледала три деца без мъж, преживяла две войни, две революции. Но тя не е еврейка. Тя е полуукраинка, полуполякиня, полурускиня. И така.
Завърших биология, аз съм доктор на науките по биология, член съм на Нюйоркската академия на науките, на Международното дружество за изучаване на мозъка – цял живот съм се занимавала с работата на мозъка, член съм на АИК – две сме засега, аз и Недялка Чакалова, преди това беше Лили Веселинова. Изобщо, има една градация в нашата професия. По поколения се усъвършенстват хората – сега вече се знаят по два-три езика, преди се знаеше по един.
– Но за това е необходимо натрупване.
– О, и то много голямо. Натрупване, натрупване и труд.
Съжалявам, че не можах да науча идиш. Когато родителите ми искаха да скрият нещо, си говореха на немски. Явно не е бил чист немски, а езика на ашкеназките евреи – идиш.
– А техният род откъде е, винаги в Крим ли са живели?
– Винаги, те са трето или четвърто поколение. Не са пазили никакви хроники, архиви, снимки. Даже не можах да намеря тяхното брачно свидетелство. Мама преди да се омъжи е приела еврейската вяра. Но когато отидох при равина в синагогата, за да поискам копие от брачното им свидетелство, оказа се, че архивата от 1926 година е изгоряла. И аз нямам дори този документ и не мога по никакъв начин да докажа, че съм еврейка. Нямам нищо, освен името. Предполагам, че родителите ми съзнателно са унищожили някои документи, когато са бягали от Русия. Но вкъщи никога не се е говорело на тази тема – баща ми не искаше да ме прави дисидент. Например той ми казваше: „Виж какво, комунизмът няма да преживее (беше абсолютно сигурен в това), но това няма да стане в твоя живот. Той не може да издържи – това е ясно, и с тези жестокости, и с тази икономика. (Ето тук сме стояли, той на фотьойла, аз до него и говорехме.) – Съобразявай се как живееш, какво живееш, няма да има кой да ти помогне.”
За съжаление не доживя промените. Умряха с майка ми в
разстояние на 40 дни. Първо той, после тя – след два удара.
– А вкъщи спазвахте ли еврейските традиции?
Мама ги спазваше, колкото и да е странно, баща ми – не. Тя не бе еврейка, но предполагам, че ги бе научила от баба ми. Баща ми нямаше отношение към тези неща, той беше светски човек. Е, разбира се, че спазваше някои неща, но нямаше отношение към това. Докато мама отбелязваше всички празници – Пурим, Пасха и т.н. Тя ми разказваше за тях. Храната също се стараеше да е по традициите. Е, петъка, Шабат, не се спазваше. Съботата и неделята и до ден днешен аз работя като луда, така че… грях ми на душата, но това е положението. Но мама спазваше тези неща. Тя беше вярваща в Бог, беше религиозна, вярваше, че има някаква сила. Мразеше църквите, мразеше поповете (особено сегашния ни Свети синод, противно ми е как тези хора един път не взеха страна в защита, как нищо не казаха – само собствените им търбуси и интереси ги занимават).
Тя дълбоко вярваше в Бог, неин Бог, и така ни възпитаваше със сестра ми. На нея дължа френския език, руската литература, любовта към книгата изобщо, към езиците. Никога не са ме насилвали да уча езици или да свиря на пиано. Аз си свирех, защото ми харесва, учех езици, защото исках. И до ден днешен имам чувство към езика и това за мен е един спорт. Нещо средно между спорт и изкуство – защото ти казваш така, но и аз мога да го кажа, ти правиш това, но аз мога да го направя по друг начин. Приятно ми е.
Аз имах много добра среда, бяхме сравнително заможни, никога нищо не ми е било отказвано, те ми дадоха езиците, образованието, музиката.
(Говорим за гениите и техните деца, за енергията, която е разпределена разумно. Тя казва по този повод: „Всичко е направено разумно.”)
– Сигурно на родителите Ви им е било много тежко да напуснат родния си край?
– Много е било тежко за тях това бягство. Баща ми е бил без образование, хлапак на 20 години. Добре, че е била леля му, да му помогне, тя е сестра на неговата майка. Те я изписват след това по линия на Червения кръст, 1935 година. Платили са в долари, по 10 000 долара на човек, пазя бележките. Това е било търговия. Добре, че са имали възможност.
– А с какви хора общувахте, каква беше средата Ви, с кои хора бяхте близки. Виждам тук картини на Давид Перец…
– Перец ни беше много близък, баща ми му е помагал, когато е бил зле материално, той бе от Бараците, на Цанко Лавренов. Имахме много близки сред художниците, чиито картини виждате по стените – особено Вера Янсен, Курт Янсен. Не знам откъде, но баща ми имаше безупречен вкус. Майка ми също. Помагал е много, просто имаше възможност. Когато Перец дойде у дома малко преди да почине, тук в хола се бяхме събрали, имахме един сребрист екран с апарат и той ни показваше последните си неща – около 30 платна. И ми казваше: „Неличка, ела да си избереш нещо.”
И Неличка не отиде, защото ми беше неудобно. И сега съжалявам. Имам снимки с него, аз съм малка и седя на коленете му. Не поддържахме кореспонденция, защото нашите не обичаха да пишат писма.
Мама имаше този навик, да изпраща картички по различни поводи.
– Бихте ли ми разказали за годините на учение?
– До четвърто отделение учих във френския колеж, след това в българско училище и накрая в 35-то училище, което беше руско. След това учих биология и завърших 1961 година. Работила съм в Института по водоснабдяване и след това в БАН. Целият ми живот мина в БАН, в Института по физиология. Занимавам се със зрително възприятие – как виждате, защо виждате, какво виждате, как мозъкът ви възприема света чрез очите. Както Ви казах, доктор съм на науките. Аз се занимавам с движение и позиция и с мерене на времето – как мерите времето със зрителното възприятие. Дисертацията ми бе посветена на тази тема –„Оценка на кратки интервали, до две секунди”. Те са изключително важни за живота Ви. Взимате една чаша, преминавате улицата – как става всичко това, че хора не загиват всеки ден под колите, как свири един пианист, как работи един акробат и т.н. Това ми даде един по-широк поглед и по-голяма култура, помогна ми в превода, предимство за мен е, че не съм филолог. Филолозите са малко по-ограничени. Вярно, нямам това образование, имам бели петна, но общата ми култура е по-добра и способността ми да възприемам е по-отворена.
Цял живот съм правила две неща – наука и превод.
– А как се ориентирахте към превода?
– Съвсем случайно. Първо, нали съм рускиня и руският ми е добър. Една от големите ни преводачки на руски – Таня Матвеева, ми предложи есента на 1967 година да отида с нея на научна конференция във Варна, на тема „Международна биологична програма на ООН”. И аз със целия си акъл, на невежата всичко му е до колене, се съгласих. Пълен провал! Аз се разплаквам и казвам, че повече никога няма да се занимавам с такова нещо. И ето вече 37 години се занимавам с това. Просто се насилих от хъс, от спортна злоба. Как така няма да мога да направя нещо! И го направих. Но разбира се, трудът е колосален.
– Имахте ли учители в устния превод, следвахте ли някакви примери?
– Едни от най-добрите ми учители бяха Таня Матвеева, Петко Дренков, Пепо Ярцев, Гочо Чакалов, Хуанита Линкова, Вили Брюкнер. Учила съм се от тях главно на превод на български, защото преди аз не знаех добре, на преводаческо равнище, френски и английски. И минавах през пилот, т.е. през този, който превежда на български от немски и испански, от него аз вземам и превеждам на руски. Това е препревод. Това не се прави никъде в света, но понеже ние сме малък език, български, нямахме друга възможност и правехме препревод. Но този, който е пилотът, превеждащият на български, и от когото вземат другите преводачи на другите пет езика, е много важна личност. Той трябва да води подир себе си, трябва да е много точен, да не бъде многословен, но и да не си позволява съкращения, които са недопустими, и винаги да помни, че подир него върви целият превод. Отговорността е много голяма. Аз станах добър пилот от руски на български и от мен вземаха старите, които не знаеха руски. Но тези хора ме учеха на превод – не да ти казват, а просто как се прави. Така че сама съм се учила, ние нямахме школи тогава, нямах възможност някой да ме прати да уча в школата по превод в Париж. Практика и някакво чувство все пак.
– Това ли беше системата, по която се превеждаше тогава?
– Тогава – да. Сега има доста хора, които знаят по два и повече езика. Правилото на АИК е: превежда се на майчин език от два чужди. Аз превеждам от френски и английски на руски, съответно и на български. Но в ЮНЕСКО няма български и там превеждам от френски и английски на руски. Когато се говори на испански, аз минавам на френска кабина, защото не знам испански. Китайски и арабски всички вземат от английски и френски. Това е допустимото.
– При този препревод не се ли губи голяма част от казаното?
– Голяма не, но се губи. Целта е да се предаде смисълът, въпреки че не бива да си позволявате някакви волности, т.е. да ставате съавтор.
Преводът трябва да е незабележим. Както казваше един колега: “Конференциите не се правят за преводачите.” За да изпъкваме ние, с артистичност или нещо друго.
Имахме един колега, който правеше “Комеди франсез” в превода. Така не се прави.
Преводът трябва да е незабележим, да не ви товари като слушател в залата, нито да е с монотонен глас, от който ще заспите, нито да е съпроводен с някакви дразнещи прояви, които ще ви отвличат вниманието от същността. Трябва да бъде равно, гладко, красиво, спокойно, и винаги леко усмихнато. Това го зная от колеги в радиото. Усмивката придава една друга интонация на дикцията, веднага променя гласа и действа приятно на слушателя.
– Наскоро разговарях с Дита Лекарска...
– О, Дита! Няма по-добър консекутив от нея, изумителна е, нямаше по-добра от нея на времето. Това, което в момента чувам по радиото и телевизията, е абсурдно и недопустимо. Не можеш да пресичаш човека по средата на фразата, защото не можеш да помниш! В много редки случаи, при преговори, в интерес на точността, там, където всяка дума има значение, можеш да си позволиш да помолиш говорещия да повтори фразата. Но по радиото и телевизията е недопустимо. Ако аз бях направила такова нещо, щяха да ме изгонят на 15-та минута, а аз съм превеждала в БНР и БНТ дълги години.
Навремето критериите бяха много по-жестоки, самите клиенти, онези, на които превеждаш, бяха по-взискателни. Докато сега всичко е разрешено. Тези момиченца, които се явяват, ъкат и мъкат. То журналистите говорят неправилно, та какво остава за преводачите.
– Във връзка с това искам да Ви попитам кое е специфичното и характерното за синхронния и консекутивния превод...
– Те са много различни...
– Кое е отличителното, различното на този вид превод от превода на художествена литература например, как всъщност се изгражда един такъв преводач?
– Едно от основните неща, а може би и основното, е времето. При писмен превод разполагате с цялото време, което пожелаете, можете да станете от компютъра, да вземете речник или справочник, да си помислите, да се разсеете, да правите каквото пожелаете и както пожелаете, за да бъде оформен един красив и нормален превод.
Такова нещо в кабина няма. В кабината дискурсът върви непрекъснато и вие трябва да вършите три неща едновременно – да говорите, да помните следващото послание и да имате обратна връзка, за това, което сте изказали – евентуално да се поправите не със “Извинете” и “Поправка”, а просто при следващият превод да не допускате същата грешка.
Изобщо при синхронния превод участват почти всички психически процеси – възприятие, памет, внимание, извличане на информация, възпроизвеждане.
Тези неща се извършват едновременно, затова между другото се казва, че ние сме “шизофреници”, че сме с раздвоено съзнание. В консекутивния превод се иска да имате дълготрайна памет, там си записвате със сигли нещата, които трябва да преведете. В синхронния превод се записват цифри. Цифрите се превеждат много трудно, те представляват трудност, аз съм превеждала научни текстове, философия, социология, политика, математика, медицина, фармация, околна среда. Цифрите трябва да се записват в момента на чуването, защото, като ги видите, тогава ги транспонирате на вашия език. Иначе те много лесно се изтриват от моментната памет, която използвате при превода, по механизма на маскирането. Вниманието, концентрацията, всичкото това нещо, естествено, го няма при писмения превод, защото вие сте свободен човек при писмения превод, при устния не сте. Това е горе-долу.
Но пък паметта при устния превод се запълва с писмена работа – да мине през ръката, четенето не е достатъчно, четенето не винаги влиза дълбоко в слоевете на паметта, не винаги. Четете, разбирате всичко много хубаво и то след това се измива. Докато когато работите и писмен превод, тези неща влизат в дълготрайната памет и след това е въпрос на извличане от там. Значи, на точност на извличане и на време на извличане. Това идва с практиката, с много голяма практика. Но както има много добри писмени преводачи, които се страхуват като дявол от тамян от микрофон, те никога няма да седнат пред микрофон, то повечето истински добри устни преводачи са и добри писмени преводачи. Този, който е посредствен, той навсякъде е посредствен.
– А какъв е механизмът, чисто психологически, на запаметяване?
Надежда Лекарска ми каза, че можела да запомни до десетина минути от изказването на оратора, без да го прекъсне. Как е възможно това?
– Възможно е и с това си качество тя е учудвала всички ни. Аз например нямам такава памет. При синхрона паметта е пропускателна, ти задължително трябва в момента, в който изговаряш, да чуеш първо и да разбереш и да запомниш следващото, но това, което си изговорил вече, трябва да го изтриеш, защото то ще те затлачи.
– Любопитен ми е и механизмът на освобождаване, защото един такъв преводач общува през живота си с десетки и стотици хора. Ако всичко това остава в него, той просто ще гръмне.
– Не, задължително се изтрива. Остават основните неща, жаргонът на дадена наука не остава и не е хубаво да остане, защото преводачът наистина ще гръмне. Аз се подготвям например за конференция по фармакология, предварителната подготовка е задължителна, защото вие не можете да знаете всички термини. Там език като такъв няма, красив език, там има термин върху термин. Но в момента, в който свърши конференцията, аз просто забравям и трябва да го забравя. Докато основни положения, големите категории във философията, социологията, политиката, те просто се знаят, те са влезли много по-дълбоко в паметта и съзнанието ни. Околна среда също. Но да кажем, теоретична физика. Аз се запознах с мъжа ми на една научна конференция по физика, където му превеждах докладите и ужасно го ругаех. Защото бързаше като луд, бяха му слели два доклада в едно и такива “ужасии“ говореше като например “тунелни ефекти”, “спинове”, не знам какви си ядра… И така се запознахме с него и се оженихме след три месеца. Та тези неща трябва да се забравят, но основата, тъканта, която лежи, трябва да я има. И тя става само с практика и с активно запаметяване.
– А как става отдиференцирането, как избирате ключовите думи, ключовите положения?
– Тази магия никой не може да ви каже как става. Трябва да разбираш смисъла на това, което ти се говори. Ако разбереш смисъла, какво искам да кажа, първо – отричам ли нещо, или потвърждавам нещо, да или не – това е много важно, уговорка или не, аргумент, защо, какво произтича от това, т.е. каузалната връзка, тогава можеш да сглобиш целия пъзел, цялата картина. Ако това ти убегне, край, провалът ти е налице. Просто или прескачаш пасажа, или изобщо нищо не можеш да направиш. Най-порочното нещо, което младите много често правят, като им дадеш доклад за превеждане писмено, защото това е едно от изискванията на научна конференция, те почват да превеждат на български между редовете и си пишат, в желанието си после да го четат. Това е абсолютно порочно нещо. Вместо да си подчертае с маркер, червено или зелено, основния глагол, спомагателните глаголи, подлог, сказуемо, там да насочи вниманието си, към ядрото – ние на това ги учим, как да работят с текста. В текста не се пише. Е, може отстрани на полето да си запишеш някоя дума, която преди не си чувал, но иначе се отбелязват центровете, там, където трябва да насочиш вниманието си. И второ – не се превежда писменият текст, а онова, което се говори пред микрофона. И при най-малко отклонение на човека той се губи, преводачът се хваща за главата, “олеле, какво стана” и “отиваш на кино”, извинявам се за израза.
Напоследък написах една теоретична работа, която бе отпечатана в сп. “Въпроси на езикознанието”, за критериите на превода. В нея давах двойки критерии, които да бъдат избирани и ранжирани по важност. Дадох я на 100 души наши преводачи. (Говорим за статиите върху превода на Дита Лекарска, която не ги публикува в книга, за нейната невероятна подреденост, за уникалния ù архив. По този повод Нели споменава, че тя не е никак подредена и че мъжът и от 8 години прави родословна книга на рода си: „Доволна съм, че има с какво да се занимава. Сега е на 70 години. Нас ни хвана голямото съкращение в БАН – трябваше да бъде намалена бройката с живи хора и щом навършихме пенсионна възраст, веднага ни пенсионираха. Но аз пък се занимавам с преводи, така че имам какво да върша.”)
Имайте предвид, че преводът, по категоризацията на ООН, е в първата десятка от сложните професии в света. На пето или шесто място след космонавтиката по умствено напрежение. Колко хора си отидоха от колегите ни: Вили Брюкнер, Таня Матвеева – моята учителка, Петко Дренков, син на Лора Каравелова, който ме е учил на български превод и на валс, Пепо Ярцев. Общо взето, в Съюза на преводачите се приютиха хора, които не са много угодни на властта и чест прави на Съюза, че ги приюти и им даде хляб някакъв.
– Намирате ли разлика между начина на превод преди и сега?
– Има. Сега се превежда много небрежно. Аз обичам да чета кримки, всякакви, главно политически – Том Кланси и др. Много небрежно преведени. По наше време, преди 1989 година, имаше и новоговор, този дървен политически език, който беше, Господи, 200 думи, даже са били и по-малко. Сега езикът е по-свободен. И тези, които имат отношение към езика, които имат вкус към мириса, аромата на езика, те си вървят напред. Тези, които са, извинявам се, простаци, те никога няма да усетят езика и никога няма да го възпроизведат.
– Но защо се получи така, че това съзнателно се толерира.
– Защото е по-лесно, по-лесно е. Да не изпъква моето невежество. Всички наоколо като са такива, моето не изпъква, аз съм в блатото. Иначе стръковете трябва да ги резнем. Вземете вестниците, ами то е срамна работа.
– А какво по принцип трябва да избягва един устен преводач, какво не трябва да си позволява той?
– О, много неща! Не бива да си позволява нито преразказ, нито фантазии, не бива да си позволява нелитературен език в каквато и да е степен, даже и в минимална. Литературният език трябва да се спазва при всички условия, даже когато преводът е много тежък, когато времето не стига или има други затруднения, ако щете физически. Например, в парк-хотел „Москва” кабините са сложени перпендикулярно на екрана. Ние сме превеждали филми, които не виждаме, и не знаеш той ли влиза, тя ли влиза, тя ли го убива, или той я целува и превеждаш само по слух, което е абсурдно и е забранено по света. Но нас са ни карали да правим и такива неща.
И второ, пак трябва да се помни, че нещата не се правят за преводачите. Това е най-важното нещо. Не можеш да ставаш съавтор било в художествената литература, било в устния превод, техническия, политическия.
В устния превод аз съм категорично против замазването на грешките. Ако тоя “глупак” на катедрата говори глупости, аз съм длъжна да ги преведа, защото хората в залата трябва да получат впечатление какво говори той, а не какво мисля аз. Аз мога да го загладя, и ще го направя много добре, но това няма да е същият той. Нямаш никакво право на това нещо. Щом той дрънка глупости, ще ги преведеш. Това е положението.
Задължен си да проникнеш в смисъла, иначе си загубен, но ако не си служиш със същите изразни средства, с които той си служи, ако не станеш като него, няма да си верен.
– Кои бяха най-интересните срещи във Вашата работа и някои любопитни случки с някой от събеседниците Ви?
– Общуването става само при превода. Ние съзнателно гледахме да не общуваме с участниците в конференциите. Бяхме толкова изморени от работата си, че не желаехме контакти. Второ, аз не обичам консекутив, не се занимавам с придружаване на лица, имам два или три пъти в живота си такива случаи. Ето една интересна история. У нас правят среща между американски и руски космонавти. Питат ме дали искам да съпровождам някого. Отказах с мотива, че съм стара и т.н. Но ми казаха, че тук ще дойде академик Раушенбах. Веднага се съгласих. Той е един от конструкторите и теоретичните физици, изчислили траекториите на спътниците. И какво виждам аз. Още в началото академикът ми казва: „Тази конференция не е много интересна, искам да огледам църкви, защото се занимавам с иконография от ХV век.” Този човек ме развеждаше из църквите и ми обясняваше иконите, говореше ми за смисъла на мистичното пространство в една икона. Обиколили сме не знам колко църкви и манастири из страната с колата на мъжа ми, който бе с нас. Владко Сотиров беше преводач на двете му книги и отидохме с мъжа ми на вечеря у тях. Раушенбах избягва от вечеря в посолството, взима такси, пристига у Владко и цяла вечер си говорихме. Това беше едно от хубавите ми преживявания. Но общо взето аз не съм контактувала с гостите, това не се прави. И на Запад не се прави. Съпроводът е нещо друго. Но съпроводът не е и консекутив, той се прави от гид. А иначе съм имала много интересни конференции и конгреси – у нас и навън, като например световните конгреси по социология, конгрес на МОК, по философия, по хирургия, в Солун по ветеринарна медицина, в Хелсинки, на малкото Хелсинки, това са партиите от центъра, в Париж на ЮНЕСКО ходех редовно, след като ме утвърдиха за преводач чрез изпит. Тук дойде главният преводач на Женева Чиликин да прави изпит. Идва с една касета, сяда, дават ти слушалки и започваш да превеждаш, без никаква предварителна подготовка. Това се записва и след две-три седмици от Женева идва решението. И тогава ни избраха за международни (АИК) преводачи с Лили Веселинова – от двайсетина кандидати. Лили е превеждала и във Виена, на Международния валутен фонд. Тя беше голям преводач. Отиде си млада. Имаме посмъртно учредена награда на нейно име за талантливи млади преводачи.
Превеждала съм на всички политически конгреси тук. „Знаме на мира” – кошмар, зелен кошмар! Людмила Живкова говори – то няма мисъл, не знае за какво става дума, редиш камъни, трупаш думи някакви, да се сринеш, не можеш да разбереш нищо. Ужас! И разбира се – имало е интересни научни форуми, научавала съм много неща…
– А куриозите и грешките, лапсусите във Вашата професия?
– О, колкото искате! Един път превеждам в Бояна на министрите на правосъдието от соцстраните. От руска страна седи главният обвинител на Нюрнбергския процес Руденко, който става министър на правосъдието на СССР, един такъв дебеличък. И темата е “Партийната и държавната политика в областта на криминогенното поведение на малолетни и непълнолетни”. И тази формула, която е дълга като светите пости, се повтаря по 17 пъти на минута. И аз, решавайки да я съкратя, това се нарича компресия, се чувам как казвам „И криминалната политика на нашето правителство”. За част от секундата решавам да не се извиня, за да не привлека внимание към това, което съм казала, и да продължа нататък. Понякога, когато съм напрегната, повишавам тон, викам, и това, което казвам, се чува от вратата. На излизане от кабината някои колеги ме попитаха: „Нело, къде да ти носим цигари?” В този момент пристигат двама красиви млади мъже, облечени добре, които носят два стека цигари и две огромни кутии “Пияни вишни” и питат кой работи в руската кабина. Ние казваме: две дами и двама мъже. Те казват, че цигарите са за мъжете, а бонбоните за жените. Това няма да го забравя. Било е някъде 1984 година. Това е опасността от компресията.
– Това е свързано с огромно психическо натоварване.
– Да, по закон не се превежда повече от половин час, на всеки половин час преводачите се сменят. Това изискване се спазва строго, в Париж могат да те сменят на средата на изказа. Там се работи шест часа на ден, двама души – по три часа на човек, срещу 400 долара на ден. Тук сме платени много зле.
– Как се оценява трудът на преводача у нас?
– По договорка. Ние години наред сме се борили този нещастен съюз да не се занимава с творчески въпроси, защото това е смешно, а с профсъюзни въпроси. Той трябва да е синдикална организация. Но целта беше друга – обявиха ни за идеологическо звено и до ден днешен си имаме разправии. Вярно, че много от нашите хора още в самото начало бяха въвели мениджърския принцип – Виолин Ноков беше първият, който оправяше всичко – материали, билети за пътуване, заплащане, уговорка. Намериха се двама души, наклепаха го в ЦК, че той въвежда “частното”, “западното”, ликвидираха това нещо, направиха Съюза и вече 20 години не можем да се оправим. И аз затова напоследък много-много нямам вземане даване със Съюза на преводачите. Аз също съм сред член-основателите му, на секцията “Синхронен и консекутивен превод”, както се казва “Симултантен” или симулантен, това е по-точно.
– Може ли да се говори за някаква школа в областта на устния превод у нас?
– Школа, неформална, да. Има хора, от които има какво да се научи. Това са Недялка Чакалова, Илиана Сараулева, Аглика Маркова – с английски; с френски – Изабела Георгиева, Ана Василева; с руски – аз, Мишо Матвеев, Владо Бернер, Митя Кузмин; Люба Палиева – с немски.
Има от кого да се учат, стига да иска някой да се учи. Дълги години ние се борехме да направим някакви курсове за синхронни преводачи. Проведохме два такива курса по линия на Съюза – за млади преводачи.
От там излязоха доста добри преводачи, не повече от двайсетина души, които работят в Президентството, в Министерския съвет, към Народното събрание. Но това, което е масовото, е под всякаква критика, то не желае да се учи, то смята, че всичко може да мине, и минава..., защото не са взискателни самите потребители на превода. Там, където са по-взискателни, както и за писмените преводи, там мърдане няма. И са по-добре платени. Има места, където ми предлагат по пет лева за писмен превод на страница и аз отказвам, има места, където ми предлагат 12 лв. Който се съгласява да му плащат 2–3 лв. на страница, толкова по-зле за него. И тези хора правят зло и на себе си, и на цялата гилдия. Ако някой иска качество и знае какво мога, той няма да ми предлага ниско заплащане. В момента на Запад се плаща 80-90 долара на страница за превод. Разбира се, преводът трябва да бъде изпипан. Позволиш ли си един-два пъти грешка, изхвърчаш от гилдията и отиваш на черния пазар. В нормалните държави от превода на една книга можеш да живееш цяла година. Тук е абсурдно това нещо. И това е в контекста на цялото отношение към културата у нас. Българите, говоря за масово отношение, и отгоре като ръководители, и отдолу като потребители, не се интересуват от проблемите на културата, тя е на 15-о място в листата на приоритетите.
– Да, но потребява се това, което се предлага, а това, което се предлага, е съзнателно принизено.
– Аз ви казах, защото така е по-лесно. Няма какво да се полагат усилия.
– Напоследък бяхме свидетели на истинско културно събитие – появата на „Одисей” от Джеймс Джойс в превод на Иглика Василева. Възхитихме се, че след толкова години най-после излиза тази книга, за нас това е голям празник, а ние трябва да се срамуваме, че толкова години този роман отсъства изобщо от културното ни пространство...
– Ами целия Набоков, ами Бродски. Поезията за мен е висша форма на превод, аз не мога да превеждам поезия. Изобщо в синхронния превод не се превежда художествена литература, поезия, пословици и поговорки много трудно, и вицове също. Не е възможно да го направиш на секундата. На мен ми се беше паднало да превеждам изказването на Евтушенко на една от международните писателски срещи у нас. Добре, че ми го бяха дали предварително. Цял ден съм го работила тук, вкъщи, за да го направя като света. А той не е върхът на мисълта изобщо. Него трудно правиш, камо ли някой голям. Драма сме превеждали, превеждали сме на фестивали на анимационни, късометражни, червенокръстки, игрални филми, но всичко това се прави с подготовка, иначе не може. И трябва да виждаш екрана, да знаеш какво превеждаш. Разликата между отношението към превода на Запад и у нас е голяма – там, ако сбъркаш веднъж, изхвърчаш, системата е жестока, конкуренцията е безмилостна, но да си мислил. Този, който не може, не може.
– А имате ли Ваша дефиниция за превода, какво е той за Вас?
– Никога не съм мислила за това, но ще Ви кажа, че преводът е нещо средно между спорт и изкуство, умение, по-скоро интелектуално умение. Но говорим за синхронния, само за синхронния превод.
– За мен преводът е творчество и изкуство...
– За художествения, да. Понеже стана дума за Дита Лекарска, искам да Ви кажа, че тя е била любимка на майка ми. Дита е 1916 година родена, а майка ми казваше: „Моята Дитичка”, много я обичаше. Дита ме е учила на много неща, но аз нямам тази памет за консекутив. Имам друг вид памет. Не бих могла да запомня повече от 10 изречения.
– Мисля, че в момента Аглика Маркова е сред най-добрите устни преводачи, в някакъв смисъл тя продължава “школата” на Надежда Лекарска.
– Аглика и в двете направления е много добра, превежда художествена литература, много добър редактор е и самата тя пише чудесно. Тя може всичко да превежда, считам, че е много голям човек.
– Срещали сте се в годините с интересни личности, водехте ли си дневник?
– Не. Водих, но след време престанах, защото много бележки се събраха, а и нещата се повтарят, няма някакъв особен смисъл. Важни са основните неща, мен ме интересува и практиката и теорията на превода, какво става в мозъка на човека, в изговора, как става това. Но на някои въпроси не мога да си дам отговор и в световната литература също няма отговор. Още не е изучен. Но моделът на превода е много важен, много интересен като многоканален модел за психичните реакции, за това, което става в мозъка на човека при възприятие на реч, т.е. при перцепция на смисъл, защото възпроизвеждането е втори етап вече.
Моделът е идеален. Доста хора работят върху този проблем, но засега не всичко се знае. Науката не е религия, очевидно.
– Повечето от преводачите от старата школа (като покойните Тодор Нейков, Стефан Гечев и др.) са все от семейства на дипломати, хора, които са имали възможност отрано да се потопят в чуждоезикова среда. В този смисъл е много важна маята, основата, която ще получиш.
– О, не, тя не е много важна, тя е абсолютно задължителна, без нея наникъде! Както казвам аз, “мебелировката” е много важна. И трябва постоянно да се попълва, постоянно, ежедневно – слушане на чужда телевизия, четене на книги, писмен превод, колкото може повече. Защото тези неща се забравят, навиците трябва да се поддържат, те избледняват, изтриват се, като с гумичка. И винаги се учи нещо, не можеш да кажеш, че някой е направен готов преводач и толкоз. Решиш ли, че си постигнал върха, свършен си.
– Освен всичко друго имате и чувство за хумор, сигурен съм, че то Ви е помагало в работата.
– Разбира се, че помага, защото понякога отчаянието може да те докара до решение да се откажеш. Защото не винаги всичко върви гладко, всеки си има възходите и паденията. И в такива моменти, ако човек е по-критичен, а аз съм много критична и към другите, и към себе си, много, това си го признавам. Не прощавам грешките. В такива моменти ми е идвало да кажа: „До тук!” И ако не е било чувството ми за хумор, да не се вземам много насериозно, да не си мисля, че съм пъпът на земята, нямаше да се справя с нещата. Ако го правиш, толкова по-зле за тебе. Светът без тебе може, но ти без света не можеш.
– Г-жо Гуревич...
– Аз се казвам Нели.
– Бихте ли ми разказали за Вашите родители, откъде е родът Ви?
– Родителите ми са руски евреи от Крим, от Симферопол. Първо тук пристига баща ми – по време на руската революция 1919 година, бяга от погромите – и от червените и от белите и от зелените и от всичките. Те са имали ученическа любов с майка ми, след което се разделят и толкоз. След няколко години баща ми идва при своята леля тук – те са евреи, които са фармацевти. В началото на века те идват и се заселват в България по две причини – да помагат на България и да бягат също от погромите, защото се чувстват най-добре тук. Къщата им е била на „Московска” 3, там са живели, там съм родена и аз. По фамилия едните са Гуревич, другите са Давидович. След няколко години баща ми го хваща някаква носталгия и изписва тук майка ми чрез Червения кръст. И се оженват през 1926 година. Аз съм се родила по-късно – 1939 година. Така че съм живяла в рускоезично семейство и може да се каже, че съм имала два майчини езика – български и руски. Това ми е помогнало в преводаческата кариера. Вкъщи говорехме на руски и на френски. Знаела съм френски, без да знам български. И когато ме изгониха от френския колеж (след закриването му) ме дават в българско училище и получавам двойка по български. И баща ми тогава прави грандиозен скандал и казва на майка ми веднага да ме пусне на улицата да играя с децата. Защото няма микроби, няма лошо влияние, не го интересува това. (Междувременно идва съпругът ù, физикът проф. Калоян Бобев, който е и бивш национален състезател по баскетбол, и носи поднос с кафе и сладолед и кейк, правен от Нели. Преди това двете им кучета след кратко запознанство идват и почват да се умилкват около мен.)
…Между другото, това е третото ми интервю в живота като преводач. Преди години правихме една много интересна теоретична конференция за превода и присъстваше Даница Селескович – директор на Международната школа за преводачи в Париж. Аз изнесох доклад за критериите на превода и същността на устния превод. И тогава ме интервюираха от националното радио и от Би Би Си. И Вие сте третия.
– За мен е интересно да продължим още малко разговора ни за Вашето потекло, за родителите Ви.
– Баща ми е финансист, цял живот се е занимавал със финанси. Майка ми е домакиня, тя ме е възпитала, защото той носеше пари вкъщи и не се интересуваше от друго.
Един-единствен път ми каза: „Длъжна си да учиш. И толкоз. Оттам нататък се оправяй сама.” Освен това ми казваше: „Ние тук сме сами, нямаме никакви роднини. Всичко зависи само от теб, няма на кого да се опреш.”
– А в Русия никой ли не остана от роднините Ви?
– Никой. Половината бяха избити от Сталин, другата половина от германците. 42 души от рода са загинали. Ужас. Майка ми отиде там 1959 година, за да види баба ми (нейната майка) и я доведе в България. Тя беше на 92 години, живя тук 4 години и почина на 96 години. Беше с акъла си, с навиците си, женена три пъти, изгледала три деца без мъж, преживяла две войни, две революции. Но тя не е еврейка. Тя е полуукраинка, полуполякиня, полурускиня. И така.
Завърших биология, аз съм доктор на науките по биология, член съм на Нюйоркската академия на науките, на Международното дружество за изучаване на мозъка – цял живот съм се занимавала с работата на мозъка, член съм на АИК – две сме засега, аз и Недялка Чакалова, преди това беше Лили Веселинова. Изобщо, има една градация в нашата професия. По поколения се усъвършенстват хората – сега вече се знаят по два-три езика, преди се знаеше по един.
– Но за това е необходимо натрупване.
– О, и то много голямо. Натрупване, натрупване и труд.
Съжалявам, че не можах да науча идиш. Когато родителите ми искаха да скрият нещо, си говореха на немски. Явно не е бил чист немски, а езика на ашкеназките евреи – идиш.
– А техният род откъде е, винаги в Крим ли са живели?
– Винаги, те са трето или четвърто поколение. Не са пазили никакви хроники, архиви, снимки. Даже не можах да намеря тяхното брачно свидетелство. Мама преди да се омъжи е приела еврейската вяра. Но когато отидох при равина в синагогата, за да поискам копие от брачното им свидетелство, оказа се, че архивата от 1926 година е изгоряла. И аз нямам дори този документ и не мога по никакъв начин да докажа, че съм еврейка. Нямам нищо, освен името. Предполагам, че родителите ми съзнателно са унищожили някои документи, когато са бягали от Русия. Но вкъщи никога не се е говорело на тази тема – баща ми не искаше да ме прави дисидент. Например той ми казваше: „Виж какво, комунизмът няма да преживее (беше абсолютно сигурен в това), но това няма да стане в твоя живот. Той не може да издържи – това е ясно, и с тези жестокости, и с тази икономика. (Ето тук сме стояли, той на фотьойла, аз до него и говорехме.) – Съобразявай се как живееш, какво живееш, няма да има кой да ти помогне.”
За съжаление не доживя промените. Умряха с майка ми в
разстояние на 40 дни. Първо той, после тя – след два удара.
– А вкъщи спазвахте ли еврейските традиции?
Мама ги спазваше, колкото и да е странно, баща ми – не. Тя не бе еврейка, но предполагам, че ги бе научила от баба ми. Баща ми нямаше отношение към тези неща, той беше светски човек. Е, разбира се, че спазваше някои неща, но нямаше отношение към това. Докато мама отбелязваше всички празници – Пурим, Пасха и т.н. Тя ми разказваше за тях. Храната също се стараеше да е по традициите. Е, петъка, Шабат, не се спазваше. Съботата и неделята и до ден днешен аз работя като луда, така че… грях ми на душата, но това е положението. Но мама спазваше тези неща. Тя беше вярваща в Бог, беше религиозна, вярваше, че има някаква сила. Мразеше църквите, мразеше поповете (особено сегашния ни Свети синод, противно ми е как тези хора един път не взеха страна в защита, как нищо не казаха – само собствените им търбуси и интереси ги занимават).
Тя дълбоко вярваше в Бог, неин Бог, и така ни възпитаваше със сестра ми. На нея дължа френския език, руската литература, любовта към книгата изобщо, към езиците. Никога не са ме насилвали да уча езици или да свиря на пиано. Аз си свирех, защото ми харесва, учех езици, защото исках. И до ден днешен имам чувство към езика и това за мен е един спорт. Нещо средно между спорт и изкуство – защото ти казваш така, но и аз мога да го кажа, ти правиш това, но аз мога да го направя по друг начин. Приятно ми е.
Аз имах много добра среда, бяхме сравнително заможни, никога нищо не ми е било отказвано, те ми дадоха езиците, образованието, музиката.
(Говорим за гениите и техните деца, за енергията, която е разпределена разумно. Тя казва по този повод: „Всичко е направено разумно.”)
– Сигурно на родителите Ви им е било много тежко да напуснат родния си край?
– Много е било тежко за тях това бягство. Баща ми е бил без образование, хлапак на 20 години. Добре, че е била леля му, да му помогне, тя е сестра на неговата майка. Те я изписват след това по линия на Червения кръст, 1935 година. Платили са в долари, по 10 000 долара на човек, пазя бележките. Това е било търговия. Добре, че са имали възможност.
– А с какви хора общувахте, каква беше средата Ви, с кои хора бяхте близки. Виждам тук картини на Давид Перец…
– Перец ни беше много близък, баща ми му е помагал, когато е бил зле материално, той бе от Бараците, на Цанко Лавренов. Имахме много близки сред художниците, чиито картини виждате по стените – особено Вера Янсен, Курт Янсен. Не знам откъде, но баща ми имаше безупречен вкус. Майка ми също. Помагал е много, просто имаше възможност. Когато Перец дойде у дома малко преди да почине, тук в хола се бяхме събрали, имахме един сребрист екран с апарат и той ни показваше последните си неща – около 30 платна. И ми казваше: „Неличка, ела да си избереш нещо.”
И Неличка не отиде, защото ми беше неудобно. И сега съжалявам. Имам снимки с него, аз съм малка и седя на коленете му. Не поддържахме кореспонденция, защото нашите не обичаха да пишат писма.
Мама имаше този навик, да изпраща картички по различни поводи.
– Бихте ли ми разказали за годините на учение?
– До четвърто отделение учих във френския колеж, след това в българско училище и накрая в 35-то училище, което беше руско. След това учих биология и завърших 1961 година. Работила съм в Института по водоснабдяване и след това в БАН. Целият ми живот мина в БАН, в Института по физиология. Занимавам се със зрително възприятие – как виждате, защо виждате, какво виждате, как мозъкът ви възприема света чрез очите. Както Ви казах, доктор съм на науките. Аз се занимавам с движение и позиция и с мерене на времето – как мерите времето със зрителното възприятие. Дисертацията ми бе посветена на тази тема –„Оценка на кратки интервали, до две секунди”. Те са изключително важни за живота Ви. Взимате една чаша, преминавате улицата – как става всичко това, че хора не загиват всеки ден под колите, как свири един пианист, как работи един акробат и т.н. Това ми даде един по-широк поглед и по-голяма култура, помогна ми в превода, предимство за мен е, че не съм филолог. Филолозите са малко по-ограничени. Вярно, нямам това образование, имам бели петна, но общата ми култура е по-добра и способността ми да възприемам е по-отворена.
Цял живот съм правила две неща – наука и превод.
– А как се ориентирахте към превода?
– Съвсем случайно. Първо, нали съм рускиня и руският ми е добър. Една от големите ни преводачки на руски – Таня Матвеева, ми предложи есента на 1967 година да отида с нея на научна конференция във Варна, на тема „Международна биологична програма на ООН”. И аз със целия си акъл, на невежата всичко му е до колене, се съгласих. Пълен провал! Аз се разплаквам и казвам, че повече никога няма да се занимавам с такова нещо. И ето вече 37 години се занимавам с това. Просто се насилих от хъс, от спортна злоба. Как така няма да мога да направя нещо! И го направих. Но разбира се, трудът е колосален.
– Имахте ли учители в устния превод, следвахте ли някакви примери?
– Едни от най-добрите ми учители бяха Таня Матвеева, Петко Дренков, Пепо Ярцев, Гочо Чакалов, Хуанита Линкова, Вили Брюкнер. Учила съм се от тях главно на превод на български, защото преди аз не знаех добре, на преводаческо равнище, френски и английски. И минавах през пилот, т.е. през този, който превежда на български от немски и испански, от него аз вземам и превеждам на руски. Това е препревод. Това не се прави никъде в света, но понеже ние сме малък език, български, нямахме друга възможност и правехме препревод. Но този, който е пилотът, превеждащият на български, и от когото вземат другите преводачи на другите пет езика, е много важна личност. Той трябва да води подир себе си, трябва да е много точен, да не бъде многословен, но и да не си позволява съкращения, които са недопустими, и винаги да помни, че подир него върви целият превод. Отговорността е много голяма. Аз станах добър пилот от руски на български и от мен вземаха старите, които не знаеха руски. Но тези хора ме учеха на превод – не да ти казват, а просто как се прави. Така че сама съм се учила, ние нямахме школи тогава, нямах възможност някой да ме прати да уча в школата по превод в Париж. Практика и някакво чувство все пак.
– Това ли беше системата, по която се превеждаше тогава?
– Тогава – да. Сега има доста хора, които знаят по два и повече езика. Правилото на АИК е: превежда се на майчин език от два чужди. Аз превеждам от френски и английски на руски, съответно и на български. Но в ЮНЕСКО няма български и там превеждам от френски и английски на руски. Когато се говори на испански, аз минавам на френска кабина, защото не знам испански. Китайски и арабски всички вземат от английски и френски. Това е допустимото.
– При този препревод не се ли губи голяма част от казаното?
– Голяма не, но се губи. Целта е да се предаде смисълът, въпреки че не бива да си позволявате някакви волности, т.е. да ставате съавтор.
Преводът трябва да е незабележим. Както казваше един колега: “Конференциите не се правят за преводачите.” За да изпъкваме ние, с артистичност или нещо друго.
Имахме един колега, който правеше “Комеди франсез” в превода. Така не се прави.
Преводът трябва да е незабележим, да не ви товари като слушател в залата, нито да е с монотонен глас, от който ще заспите, нито да е съпроводен с някакви дразнещи прояви, които ще ви отвличат вниманието от същността. Трябва да бъде равно, гладко, красиво, спокойно, и винаги леко усмихнато. Това го зная от колеги в радиото. Усмивката придава една друга интонация на дикцията, веднага променя гласа и действа приятно на слушателя.
– Наскоро разговарях с Дита Лекарска...
– О, Дита! Няма по-добър консекутив от нея, изумителна е, нямаше по-добра от нея на времето. Това, което в момента чувам по радиото и телевизията, е абсурдно и недопустимо. Не можеш да пресичаш човека по средата на фразата, защото не можеш да помниш! В много редки случаи, при преговори, в интерес на точността, там, където всяка дума има значение, можеш да си позволиш да помолиш говорещия да повтори фразата. Но по радиото и телевизията е недопустимо. Ако аз бях направила такова нещо, щяха да ме изгонят на 15-та минута, а аз съм превеждала в БНР и БНТ дълги години.
Навремето критериите бяха много по-жестоки, самите клиенти, онези, на които превеждаш, бяха по-взискателни. Докато сега всичко е разрешено. Тези момиченца, които се явяват, ъкат и мъкат. То журналистите говорят неправилно, та какво остава за преводачите.
– Във връзка с това искам да Ви попитам кое е специфичното и характерното за синхронния и консекутивния превод...
– Те са много различни...
– Кое е отличителното, различното на този вид превод от превода на художествена литература например, как всъщност се изгражда един такъв преводач?
– Едно от основните неща, а може би и основното, е времето. При писмен превод разполагате с цялото време, което пожелаете, можете да станете от компютъра, да вземете речник или справочник, да си помислите, да се разсеете, да правите каквото пожелаете и както пожелаете, за да бъде оформен един красив и нормален превод.
Такова нещо в кабина няма. В кабината дискурсът върви непрекъснато и вие трябва да вършите три неща едновременно – да говорите, да помните следващото послание и да имате обратна връзка, за това, което сте изказали – евентуално да се поправите не със “Извинете” и “Поправка”, а просто при следващият превод да не допускате същата грешка.
Изобщо при синхронния превод участват почти всички психически процеси – възприятие, памет, внимание, извличане на информация, възпроизвеждане.
Тези неща се извършват едновременно, затова между другото се казва, че ние сме “шизофреници”, че сме с раздвоено съзнание. В консекутивния превод се иска да имате дълготрайна памет, там си записвате със сигли нещата, които трябва да преведете. В синхронния превод се записват цифри. Цифрите се превеждат много трудно, те представляват трудност, аз съм превеждала научни текстове, философия, социология, политика, математика, медицина, фармация, околна среда. Цифрите трябва да се записват в момента на чуването, защото, като ги видите, тогава ги транспонирате на вашия език. Иначе те много лесно се изтриват от моментната памет, която използвате при превода, по механизма на маскирането. Вниманието, концентрацията, всичкото това нещо, естествено, го няма при писмения превод, защото вие сте свободен човек при писмения превод, при устния не сте. Това е горе-долу.
Но пък паметта при устния превод се запълва с писмена работа – да мине през ръката, четенето не е достатъчно, четенето не винаги влиза дълбоко в слоевете на паметта, не винаги. Четете, разбирате всичко много хубаво и то след това се измива. Докато когато работите и писмен превод, тези неща влизат в дълготрайната памет и след това е въпрос на извличане от там. Значи, на точност на извличане и на време на извличане. Това идва с практиката, с много голяма практика. Но както има много добри писмени преводачи, които се страхуват като дявол от тамян от микрофон, те никога няма да седнат пред микрофон, то повечето истински добри устни преводачи са и добри писмени преводачи. Този, който е посредствен, той навсякъде е посредствен.
– А какъв е механизмът, чисто психологически, на запаметяване?
Надежда Лекарска ми каза, че можела да запомни до десетина минути от изказването на оратора, без да го прекъсне. Как е възможно това?
– Възможно е и с това си качество тя е учудвала всички ни. Аз например нямам такава памет. При синхрона паметта е пропускателна, ти задължително трябва в момента, в който изговаряш, да чуеш първо и да разбереш и да запомниш следващото, но това, което си изговорил вече, трябва да го изтриеш, защото то ще те затлачи.
– Любопитен ми е и механизмът на освобождаване, защото един такъв преводач общува през живота си с десетки и стотици хора. Ако всичко това остава в него, той просто ще гръмне.
– Не, задължително се изтрива. Остават основните неща, жаргонът на дадена наука не остава и не е хубаво да остане, защото преводачът наистина ще гръмне. Аз се подготвям например за конференция по фармакология, предварителната подготовка е задължителна, защото вие не можете да знаете всички термини. Там език като такъв няма, красив език, там има термин върху термин. Но в момента, в който свърши конференцията, аз просто забравям и трябва да го забравя. Докато основни положения, големите категории във философията, социологията, политиката, те просто се знаят, те са влезли много по-дълбоко в паметта и съзнанието ни. Околна среда също. Но да кажем, теоретична физика. Аз се запознах с мъжа ми на една научна конференция по физика, където му превеждах докладите и ужасно го ругаех. Защото бързаше като луд, бяха му слели два доклада в едно и такива “ужасии“ говореше като например “тунелни ефекти”, “спинове”, не знам какви си ядра… И така се запознахме с него и се оженихме след три месеца. Та тези неща трябва да се забравят, но основата, тъканта, която лежи, трябва да я има. И тя става само с практика и с активно запаметяване.
– А как става отдиференцирането, как избирате ключовите думи, ключовите положения?
– Тази магия никой не може да ви каже как става. Трябва да разбираш смисъла на това, което ти се говори. Ако разбереш смисъла, какво искам да кажа, първо – отричам ли нещо, или потвърждавам нещо, да или не – това е много важно, уговорка или не, аргумент, защо, какво произтича от това, т.е. каузалната връзка, тогава можеш да сглобиш целия пъзел, цялата картина. Ако това ти убегне, край, провалът ти е налице. Просто или прескачаш пасажа, или изобщо нищо не можеш да направиш. Най-порочното нещо, което младите много често правят, като им дадеш доклад за превеждане писмено, защото това е едно от изискванията на научна конференция, те почват да превеждат на български между редовете и си пишат, в желанието си после да го четат. Това е абсолютно порочно нещо. Вместо да си подчертае с маркер, червено или зелено, основния глагол, спомагателните глаголи, подлог, сказуемо, там да насочи вниманието си, към ядрото – ние на това ги учим, как да работят с текста. В текста не се пише. Е, може отстрани на полето да си запишеш някоя дума, която преди не си чувал, но иначе се отбелязват центровете, там, където трябва да насочиш вниманието си. И второ – не се превежда писменият текст, а онова, което се говори пред микрофона. И при най-малко отклонение на човека той се губи, преводачът се хваща за главата, “олеле, какво стана” и “отиваш на кино”, извинявам се за израза.
Напоследък написах една теоретична работа, която бе отпечатана в сп. “Въпроси на езикознанието”, за критериите на превода. В нея давах двойки критерии, които да бъдат избирани и ранжирани по важност. Дадох я на 100 души наши преводачи. (Говорим за статиите върху превода на Дита Лекарска, която не ги публикува в книга, за нейната невероятна подреденост, за уникалния ù архив. По този повод Нели споменава, че тя не е никак подредена и че мъжът и от 8 години прави родословна книга на рода си: „Доволна съм, че има с какво да се занимава. Сега е на 70 години. Нас ни хвана голямото съкращение в БАН – трябваше да бъде намалена бройката с живи хора и щом навършихме пенсионна възраст, веднага ни пенсионираха. Но аз пък се занимавам с преводи, така че имам какво да върша.”)
Имайте предвид, че преводът, по категоризацията на ООН, е в първата десятка от сложните професии в света. На пето или шесто място след космонавтиката по умствено напрежение. Колко хора си отидоха от колегите ни: Вили Брюкнер, Таня Матвеева – моята учителка, Петко Дренков, син на Лора Каравелова, който ме е учил на български превод и на валс, Пепо Ярцев. Общо взето, в Съюза на преводачите се приютиха хора, които не са много угодни на властта и чест прави на Съюза, че ги приюти и им даде хляб някакъв.
– Намирате ли разлика между начина на превод преди и сега?
– Има. Сега се превежда много небрежно. Аз обичам да чета кримки, всякакви, главно политически – Том Кланси и др. Много небрежно преведени. По наше време, преди 1989 година, имаше и новоговор, този дървен политически език, който беше, Господи, 200 думи, даже са били и по-малко. Сега езикът е по-свободен. И тези, които имат отношение към езика, които имат вкус към мириса, аромата на езика, те си вървят напред. Тези, които са, извинявам се, простаци, те никога няма да усетят езика и никога няма да го възпроизведат.
– Но защо се получи така, че това съзнателно се толерира.
– Защото е по-лесно, по-лесно е. Да не изпъква моето невежество. Всички наоколо като са такива, моето не изпъква, аз съм в блатото. Иначе стръковете трябва да ги резнем. Вземете вестниците, ами то е срамна работа.
– А какво по принцип трябва да избягва един устен преводач, какво не трябва да си позволява той?
– О, много неща! Не бива да си позволява нито преразказ, нито фантазии, не бива да си позволява нелитературен език в каквато и да е степен, даже и в минимална. Литературният език трябва да се спазва при всички условия, даже когато преводът е много тежък, когато времето не стига или има други затруднения, ако щете физически. Например, в парк-хотел „Москва” кабините са сложени перпендикулярно на екрана. Ние сме превеждали филми, които не виждаме, и не знаеш той ли влиза, тя ли влиза, тя ли го убива, или той я целува и превеждаш само по слух, което е абсурдно и е забранено по света. Но нас са ни карали да правим и такива неща.
И второ, пак трябва да се помни, че нещата не се правят за преводачите. Това е най-важното нещо. Не можеш да ставаш съавтор било в художествената литература, било в устния превод, техническия, политическия.
В устния превод аз съм категорично против замазването на грешките. Ако тоя “глупак” на катедрата говори глупости, аз съм длъжна да ги преведа, защото хората в залата трябва да получат впечатление какво говори той, а не какво мисля аз. Аз мога да го загладя, и ще го направя много добре, но това няма да е същият той. Нямаш никакво право на това нещо. Щом той дрънка глупости, ще ги преведеш. Това е положението.
Задължен си да проникнеш в смисъла, иначе си загубен, но ако не си служиш със същите изразни средства, с които той си служи, ако не станеш като него, няма да си верен.
– Кои бяха най-интересните срещи във Вашата работа и някои любопитни случки с някой от събеседниците Ви?
– Общуването става само при превода. Ние съзнателно гледахме да не общуваме с участниците в конференциите. Бяхме толкова изморени от работата си, че не желаехме контакти. Второ, аз не обичам консекутив, не се занимавам с придружаване на лица, имам два или три пъти в живота си такива случаи. Ето една интересна история. У нас правят среща между американски и руски космонавти. Питат ме дали искам да съпровождам някого. Отказах с мотива, че съм стара и т.н. Но ми казаха, че тук ще дойде академик Раушенбах. Веднага се съгласих. Той е един от конструкторите и теоретичните физици, изчислили траекториите на спътниците. И какво виждам аз. Още в началото академикът ми казва: „Тази конференция не е много интересна, искам да огледам църкви, защото се занимавам с иконография от ХV век.” Този човек ме развеждаше из църквите и ми обясняваше иконите, говореше ми за смисъла на мистичното пространство в една икона. Обиколили сме не знам колко църкви и манастири из страната с колата на мъжа ми, който бе с нас. Владко Сотиров беше преводач на двете му книги и отидохме с мъжа ми на вечеря у тях. Раушенбах избягва от вечеря в посолството, взима такси, пристига у Владко и цяла вечер си говорихме. Това беше едно от хубавите ми преживявания. Но общо взето аз не съм контактувала с гостите, това не се прави. И на Запад не се прави. Съпроводът е нещо друго. Но съпроводът не е и консекутив, той се прави от гид. А иначе съм имала много интересни конференции и конгреси – у нас и навън, като например световните конгреси по социология, конгрес на МОК, по философия, по хирургия, в Солун по ветеринарна медицина, в Хелсинки, на малкото Хелсинки, това са партиите от центъра, в Париж на ЮНЕСКО ходех редовно, след като ме утвърдиха за преводач чрез изпит. Тук дойде главният преводач на Женева Чиликин да прави изпит. Идва с една касета, сяда, дават ти слушалки и започваш да превеждаш, без никаква предварителна подготовка. Това се записва и след две-три седмици от Женева идва решението. И тогава ни избраха за международни (АИК) преводачи с Лили Веселинова – от двайсетина кандидати. Лили е превеждала и във Виена, на Международния валутен фонд. Тя беше голям преводач. Отиде си млада. Имаме посмъртно учредена награда на нейно име за талантливи млади преводачи.
Превеждала съм на всички политически конгреси тук. „Знаме на мира” – кошмар, зелен кошмар! Людмила Живкова говори – то няма мисъл, не знае за какво става дума, редиш камъни, трупаш думи някакви, да се сринеш, не можеш да разбереш нищо. Ужас! И разбира се – имало е интересни научни форуми, научавала съм много неща…
– А куриозите и грешките, лапсусите във Вашата професия?
– О, колкото искате! Един път превеждам в Бояна на министрите на правосъдието от соцстраните. От руска страна седи главният обвинител на Нюрнбергския процес Руденко, който става министър на правосъдието на СССР, един такъв дебеличък. И темата е “Партийната и държавната политика в областта на криминогенното поведение на малолетни и непълнолетни”. И тази формула, която е дълга като светите пости, се повтаря по 17 пъти на минута. И аз, решавайки да я съкратя, това се нарича компресия, се чувам как казвам „И криминалната политика на нашето правителство”. За част от секундата решавам да не се извиня, за да не привлека внимание към това, което съм казала, и да продължа нататък. Понякога, когато съм напрегната, повишавам тон, викам, и това, което казвам, се чува от вратата. На излизане от кабината някои колеги ме попитаха: „Нело, къде да ти носим цигари?” В този момент пристигат двама красиви млади мъже, облечени добре, които носят два стека цигари и две огромни кутии “Пияни вишни” и питат кой работи в руската кабина. Ние казваме: две дами и двама мъже. Те казват, че цигарите са за мъжете, а бонбоните за жените. Това няма да го забравя. Било е някъде 1984 година. Това е опасността от компресията.
– Това е свързано с огромно психическо натоварване.
– Да, по закон не се превежда повече от половин час, на всеки половин час преводачите се сменят. Това изискване се спазва строго, в Париж могат да те сменят на средата на изказа. Там се работи шест часа на ден, двама души – по три часа на човек, срещу 400 долара на ден. Тук сме платени много зле.
– Как се оценява трудът на преводача у нас?
– По договорка. Ние години наред сме се борили този нещастен съюз да не се занимава с творчески въпроси, защото това е смешно, а с профсъюзни въпроси. Той трябва да е синдикална организация. Но целта беше друга – обявиха ни за идеологическо звено и до ден днешен си имаме разправии. Вярно, че много от нашите хора още в самото начало бяха въвели мениджърския принцип – Виолин Ноков беше първият, който оправяше всичко – материали, билети за пътуване, заплащане, уговорка. Намериха се двама души, наклепаха го в ЦК, че той въвежда “частното”, “западното”, ликвидираха това нещо, направиха Съюза и вече 20 години не можем да се оправим. И аз затова напоследък много-много нямам вземане даване със Съюза на преводачите. Аз също съм сред член-основателите му, на секцията “Синхронен и консекутивен превод”, както се казва “Симултантен” или симулантен, това е по-точно.
– Може ли да се говори за някаква школа в областта на устния превод у нас?
– Школа, неформална, да. Има хора, от които има какво да се научи. Това са Недялка Чакалова, Илиана Сараулева, Аглика Маркова – с английски; с френски – Изабела Георгиева, Ана Василева; с руски – аз, Мишо Матвеев, Владо Бернер, Митя Кузмин; Люба Палиева – с немски.
Има от кого да се учат, стига да иска някой да се учи. Дълги години ние се борехме да направим някакви курсове за синхронни преводачи. Проведохме два такива курса по линия на Съюза – за млади преводачи.
От там излязоха доста добри преводачи, не повече от двайсетина души, които работят в Президентството, в Министерския съвет, към Народното събрание. Но това, което е масовото, е под всякаква критика, то не желае да се учи, то смята, че всичко може да мине, и минава..., защото не са взискателни самите потребители на превода. Там, където са по-взискателни, както и за писмените преводи, там мърдане няма. И са по-добре платени. Има места, където ми предлагат по пет лева за писмен превод на страница и аз отказвам, има места, където ми предлагат 12 лв. Който се съгласява да му плащат 2–3 лв. на страница, толкова по-зле за него. И тези хора правят зло и на себе си, и на цялата гилдия. Ако някой иска качество и знае какво мога, той няма да ми предлага ниско заплащане. В момента на Запад се плаща 80-90 долара на страница за превод. Разбира се, преводът трябва да бъде изпипан. Позволиш ли си един-два пъти грешка, изхвърчаш от гилдията и отиваш на черния пазар. В нормалните държави от превода на една книга можеш да живееш цяла година. Тук е абсурдно това нещо. И това е в контекста на цялото отношение към културата у нас. Българите, говоря за масово отношение, и отгоре като ръководители, и отдолу като потребители, не се интересуват от проблемите на културата, тя е на 15-о място в листата на приоритетите.
– Да, но потребява се това, което се предлага, а това, което се предлага, е съзнателно принизено.
– Аз ви казах, защото така е по-лесно. Няма какво да се полагат усилия.
– Напоследък бяхме свидетели на истинско културно събитие – появата на „Одисей” от Джеймс Джойс в превод на Иглика Василева. Възхитихме се, че след толкова години най-после излиза тази книга, за нас това е голям празник, а ние трябва да се срамуваме, че толкова години този роман отсъства изобщо от културното ни пространство...
– Ами целия Набоков, ами Бродски. Поезията за мен е висша форма на превод, аз не мога да превеждам поезия. Изобщо в синхронния превод не се превежда художествена литература, поезия, пословици и поговорки много трудно, и вицове също. Не е възможно да го направиш на секундата. На мен ми се беше паднало да превеждам изказването на Евтушенко на една от международните писателски срещи у нас. Добре, че ми го бяха дали предварително. Цял ден съм го работила тук, вкъщи, за да го направя като света. А той не е върхът на мисълта изобщо. Него трудно правиш, камо ли някой голям. Драма сме превеждали, превеждали сме на фестивали на анимационни, късометражни, червенокръстки, игрални филми, но всичко това се прави с подготовка, иначе не може. И трябва да виждаш екрана, да знаеш какво превеждаш. Разликата между отношението към превода на Запад и у нас е голяма – там, ако сбъркаш веднъж, изхвърчаш, системата е жестока, конкуренцията е безмилостна, но да си мислил. Този, който не може, не може.
– А имате ли Ваша дефиниция за превода, какво е той за Вас?
– Никога не съм мислила за това, но ще Ви кажа, че преводът е нещо средно между спорт и изкуство, умение, по-скоро интелектуално умение. Но говорим за синхронния, само за синхронния превод.
– За мен преводът е творчество и изкуство...
– За художествения, да. Понеже стана дума за Дита Лекарска, искам да Ви кажа, че тя е била любимка на майка ми. Дита е 1916 година родена, а майка ми казваше: „Моята Дитичка”, много я обичаше. Дита ме е учила на много неща, но аз нямам тази памет за консекутив. Имам друг вид памет. Не бих могла да запомня повече от 10 изречения.
– Мисля, че в момента Аглика Маркова е сред най-добрите устни преводачи, в някакъв смисъл тя продължава “школата” на Надежда Лекарска.
– Аглика и в двете направления е много добра, превежда художествена литература, много добър редактор е и самата тя пише чудесно. Тя може всичко да превежда, считам, че е много голям човек.
– Срещали сте се в годините с интересни личности, водехте ли си дневник?
– Не. Водих, но след време престанах, защото много бележки се събраха, а и нещата се повтарят, няма някакъв особен смисъл. Важни са основните неща, мен ме интересува и практиката и теорията на превода, какво става в мозъка на човека, в изговора, как става това. Но на някои въпроси не мога да си дам отговор и в световната литература също няма отговор. Още не е изучен. Но моделът на превода е много важен, много интересен като многоканален модел за психичните реакции, за това, което става в мозъка на човека при възприятие на реч, т.е. при перцепция на смисъл, защото възпроизвеждането е втори етап вече.
Моделът е идеален. Доста хора работят върху този проблем, но засега не всичко се знае. Науката не е религия, очевидно.
– Повечето от преводачите от старата школа (като покойните Тодор Нейков, Стефан Гечев и др.) са все от семейства на дипломати, хора, които са имали възможност отрано да се потопят в чуждоезикова среда. В този смисъл е много важна маята, основата, която ще получиш.
– О, не, тя не е много важна, тя е абсолютно задължителна, без нея наникъде! Както казвам аз, “мебелировката” е много важна. И трябва постоянно да се попълва, постоянно, ежедневно – слушане на чужда телевизия, четене на книги, писмен превод, колкото може повече. Защото тези неща се забравят, навиците трябва да се поддържат, те избледняват, изтриват се, като с гумичка. И винаги се учи нещо, не можеш да кажеш, че някой е направен готов преводач и толкоз. Решиш ли, че си постигнал върха, свършен си.
– Освен всичко друго имате и чувство за хумор, сигурен съм, че то Ви е помагало в работата.
– Разбира се, че помага, защото понякога отчаянието може да те докара до решение да се откажеш. Защото не винаги всичко върви гладко, всеки си има възходите и паденията. И в такива моменти, ако човек е по-критичен, а аз съм много критична и към другите, и към себе си, много, това си го признавам. Не прощавам грешките. В такива моменти ми е идвало да кажа: „До тук!” И ако не е било чувството ми за хумор, да не се вземам много насериозно, да не си мисля, че съм пъпът на земята, нямаше да се справя с нещата. Ако го правиш, толкова по-зле за тебе. Светът без тебе може, но ти без света не можеш.
Абонамент за:
Публикации (Atom)