04 октомври, 2008

ПРЕВОДЪТ – Лилия Сталева или намереното време

ЛИЛИЯ СТАЛЕВА ИЛИ НАМЕРЕНОТО ВРЕМЕ


Първият ми разговор с нея бе през 1984 г., когато в “Софийски вести”, издание на агенция “София прес”, излязоха кратки интервюта с десет преводачи. Тогава говорихме за последния ú превод – втория том на “По следите на изгубеното време” от Марсел Пруст. Вторият и всъщност истински разговор се състоя след 13 години, през 1997 година, на 6 август, с продължение на 22 август. До него се стигна след дълги уговорки, тя, както повечето преводачи от старата генерация, не считаше, че си струва да се пише за нея, че има много по-добри в превода от френски. Нейсе, най-накрая се съгласи и аз я посетих в дома ú на ул. “Мусоргски” №7. След като ú изброих въпросите, по които ще говорим: от първия – за това, което търси Лилия Сталева сега, до последния – с какво е населен светът ú, тя започна от края.
– Светът ми е населен с призраци. Е, не само с тях, разбира се, и не те са на първо място. Светът ми все още е населен с мечти. Аз винаги съм живяла с мечти. Сега си мечтая какво ще стане с моите внуци и с моята правнучка. Мечтая си да мога да преведа няколко книги. Една от тях е “Ле Метр” от Дюамел. ( Издателство “Народна култура” така и не я издаде.)
Колкото до призраците, за съжаление в живота ми има вече много призраци. Като поживее човек малко повече, те се множат.
– Измъчват ли Ви?
– Не, не ме измъчват. Аз не сънувам, не съм страхлива, не съм суеверна, не вярвам в духове. Бих желала да вярвам, защото претърпях една много голяма загуба и ако вярвах, че духът съществува, това би ми било утеха, но за съжаление не вярвам.
– Не Ви спохождат сенките на любимите същества, не Ви тревожат.
– Не, не идват и не знам защо. Сигурно са много далеч от мен. Не знам в кое селение са. Имам близки, които вярват, и аз ги облажавам. Това ги успокоява и утешава.
– Какво търси Лилия Сталева сега? И какво я крепи?
– Най-много ме крепи съзнанието, че не съм си пропиляла нахалос живота. Първо – в личния ми живот имах всичко – и радости и любовно щастие и любим съпруг. Имах, разбира се, и много неприятни изживявания, но аз съм щастливо устроена. Винаги съм си мислела, че съм като едно сито – задържам доброто, а лошото да си върви.
– От кого наследихте това си качество?
– Може би от баща ми. Той беше жизнерадостен човек. Беше много надарен, макар че си остана първоначален учител, защото не е имал средства да следва. Казваше се Стоян Сталев. Беше учител най-напред в Асеновград. Аз съм родена в Асеновград 1916 година и съм запазила чудесни спомени от този град. Баща ми е бил първият главен учител на едно от началните училища там.
Той има много интересна биография. Роден е в Малко Търново, в бедно семейство. Баща му е бил джелепин, продавал е коне, били са шест деца, той е бил най-големият. Преди него баба ми родила други шест, които умират още бебета. Кръстили са го Стоян, за да остане жив. И останал. Беше много музикален, сам се беше научил да свири на цигулка, беше любознателен, имаше голяма библиотека, беше научил руски, френски и немски дотолкова, че да може да чете, макар че не бе ходил в нито една от тези страни. Като завършва прогимназия, поради бедност е принуден да стане учител в селата около Малко Търново. Бил е само няколко години учител, а е обиколил десетина села в района. След като спечелва малко пари, заминава в Казанлък при един свой братовчед, за да завърши Казанлъшката педагогическа гимназия. Но и братовчед му не бил много богат. Баща ми живял на тавана, храната му била оскъдна и от това получава язва. Той протестирал срещу побоя над един ученик от страна на учител, който едва не го убил. Баща ми организирал стачка и го изключили. Но после като силен ученик го опростили и успява да завърши гимназията и тогава става учител в Асеновград. Там, подобно на Огнянов и Рада, по време на един изпит се запознава с майка ми и се оженват. Брат ми проф. Живко Сталев е по-голям от мен с четири години, той е известен юрист. Родителите ми живяха в Асеновград до 1928 година, когато баща ми издържа конкурс и се преместихме в София. Аз много тъгувах по Асеновград. Там ми беше хубаво. Тогава градът беше без почти никакви нови постройки. Ние живеехме в гръцката махала, където къщите бяха много живописни, и учех в училище с четири стаи – частна къща, с нарисувана на стената картина. Казваше се “Света Марина”. За съжаление вече е срутено. Живеехме в гръцка розова къща. В квартала имаше три църкви една до друга – “Свети Никола”, “Света Богородица”, а името на третата не си спомням. Когато отидох след години там, разстоянията ми се сториха много малки – така се случва с всички, които се връщат по местата на своето детство. И къщите ми се сториха много ниски. Имам много хубави спомени, много приятелки, аз съм общителна, обичах децата в квартала, много често оставах да спя при една от приятелките си.
– Откъде дойде афинитетът Ви към езиците? От баща Ви или имаше друг подтик?
– Вероятно съм наследила неговата склонност към езиците. Баща ми беше много зает, занимаваше се с обществена работа. С езици започнах да се занимавам след гимназията.
– А какво наследихте от майка си?
– Майка ми беше много надарен човек. Тя пееше много хубаво, зимно време се организираха вечеринки, мама пееше главни роли в някакви оперети. Беше много красива. Не като мене. Аз приличам на моята баба по бащина линия. Тя се е казвала Кера. Дълги години носих две имена – Лилия-Кера. Баба ми не живееше при нас, видя ме вече като голяма, година преди да умре. Беше много интересна и надарена жена. Беше неграмотна, а е била председател на женско дружество в града. Куриоз, нали! По време на Преображенското въстание, в което е участвал и баща ми, тя е била ятачка, служила е като куриер. Беше дълбоко вярваща, но с някакви езически примеси в религията. Там, около Малко Търново, както знаете, има нестинарки, тя вярваше в някакво аязмо. Помня, че когато дойде при нас, бях трето отделение, тя дойде да се сбогува с ясното съзнание, че ще умре през зимата. Намерихме отнякъде един стан и тя започна да тъче черги. Изтъка ни цял куп черги за спомен, стоях до нея, подавах ú совалката, а тя ми разказваше чудни истории. Беше много сладкодумна, разказваше ми особени приказки. За съжаление всичките съм ги забравила.
– Тогава интересувахте ли се от литература?
– Извънредно много четях. Когато завърших трети прогимназиален клас, дойдох в София. Учех във Втора девическа гимназия. Тогава там имаше учители, които наистина обичаха професията си. Така беше и в Асеновград. Сега тази професия запада. В университета гледат на педагогическия профил като по-ниска степен. Това вече определя и отношението на бъдещите кадри към тази професия. Повечето си изкарват хляба, без да обичат това, което работят. А преди това бе призвание.
Майка ми е от Македония. Родена е в Прилеп. Тя е Кондова по баща – голям разклонен род, с роднини навсякъде. Тримата ú братя много добре символизираха македонските борби, защото бяха на три различни позиции. Най-малкият бе официалният представител на Ванче Михайлов в София и председател на организацията. Живееше в много голямо напрежение – беше времето, когато се стреляха по улиците – беше адвокат по професия. Навръх Великден, както бил на гости у една от лелите ми, засмял се и умрял...
– А как се ориентирахте към френската култура?
– Аз завърших френска филология в Софийския университет съвсем случайно. Родителите ми искаха много брат ми да следва медицина. Но той беше категорично против. Макар че бе приет с отличен успех да следва медицина, той си извади документите и записа право. Четири години по-късно родителите ми настояваха и аз да завърша медицина. А аз нямах никакво влечение. Имах две предпочитания тогава – литературата и математиката. Бях много добра математичка. За съжаление родителите ми не даваха да се издума за такава специалност. Тогава във вестниците се появиха съобщения, че се организира конкурс за стипендии на учителски деца и между тях имаше за български и гръцки. Бях учила полукласическа гимназия и не можех да се явя с гръцки. А за френския се искаше само изпит по латински. Явих се на конкурса и го спечелих и така започнах да следвам френска филология през 1935 година. Учих с голямо удоволствие.
– Кои бяха най-добрите Ви преподаватели тогава?
– Редовният ни преподавател, който беше неуморен, бе Тома Томов. Беше много добър романист, ерудиран филолог.
Тогава имахме щастието да ни преподава Жорж Ато, който живя дълги години в България, бе женен за българка и много обичаше студентите. Имаше великолепна памет, лекциите му бяха изключително интересни. Всяка година устройваше през зимата поредица от конференции в Алианса. Той снабди библиотеката на Алианса с много книги, които ползвахме дълги години след това. Уреждахме екскурзии и Томов беше с нас, непрестанно говореше с нас на френски. През това време Жорж Ато написа “История на българската литература” – изключително ценно издание, за което ние му помагахме. Събирахме материали, аз преписвах доста неща. Бяхме в много добри отношения. Другият преподавател, от когото се възхищавахме, бе Михаил Арнаудов. Той четеше литературна наука и психология на творчеството. Имам два забавни спомена,свързани с него. Посещенията на лекциите му бе невероятно – залата бе препълнена. Водеше лекциите си в 15-а аудитория, всички банки бяха заети, а той не позволяваше да има правостоящи студенти. Един ден аз и моята приятелка, без да знаем за това, се качваме горе, в нещо като галерия, сложихме си тетрадките на перваза и се приготвихме да пишем. Всички ни погледнаха и се засмяха – те знаят нещо, което ние не знаем. И по едно време той ни вижда и без думи ни сочи вратата. Ние изпотени, изчервени, падат ни тетрадките, писалките, смъкнахме се долу, където две момчета ни направиха място. А другият ми спомен е от първия изпит при него. Той беше много своеобразен, когато изпитваше, не обичаше шаблона и зубренето и ги откриваше веднага. Явявам се на изпит. Първата тройка студенти влезе и излезе с оценки две. Втората тройка влезе, излиза и тя с двойки. Третата и те. И вече всички бяхме притеснени. Аз бях стипендиантка и трябваше да имам успех най-малко четири. Освен това бях и много амбициозна. Влизам вътре, той вече насосан ми казва: “Е, какво, и Вас ли ще ви скъсам?” Аз му отговарям: “А, не!” А той ме пита: “Много ли сте сигурна?” Казвам му спокойно: “Подготвена съм.” И той започна да ме изпитва и ми писа пет. Тогава беше петобална система. Каза: “Имала сте право да сте така нахакана.” Години след това го срещнах в Копривщица и той си спомни този случай.
Другият ми подобен спомен е с Александър Балабанов, който беше голям чудак. Но може би съзнателно се правеше на чудак, защото обичаше да си поддържа тази слава.
– Мислите ли, че е имало елемент на преиграване?
– Да, и то много. Например той влиза и вместо да изпитва, предлага да разкаже някоя интересна анекдотична история с царя или с Елин Пелин. Казваше: “Вие така и така не сте разбрали нищо от моите книги, аз не пиша двойки, пиша четири, пет и това е.” Аз обаче се запънах и настоях да ме изпита. Беше последният ми изпит, бях чела неговите книги. Той ме изгледа учудено и ме попита: “Каква си ти? Откъде се взе такава?” Отговорих му, че съм от Станимака. Той ми каза: “Ако ми отговориш защо Асеновград не трябва да се казва Асеновград, а Станимака, ще ти пиша петица.” Отговорих му: “Мисля че зная. Всъщност би трябвало да се нарича “Теснобран”, защото идва от гръцкото “стени махон” – брани теснините.” И той: “Е, браво!” И ми написа посвещение: “На Лилия Сталева, да стане толкова умна, че да докаже на невежите, че Асеновград не може да се нарича Асеновград, а Станимака, от “Стени махон”.” А после трябваше да го търсим, за да ни нанесе бележките. Това бе ритуал, който се повтаряше всеки випуск. Наемаме файтон, отиваме до дома му, молим го, или го намираме в някоя кръчма, после го връщаме в дома му и той триумфално ни разписва книжките. Това бе Университетът.
Аз се омъжих с голяма любов. Мъжът ми, д-р Атанас Попов, който бе философ и социолог, бе един от асистентите на проф. Димитър Михалчев и сътрудник на сп. “Философски преглед”. За мое и негово нещастие той бе депутат в злополучното последно Народно събрание, което бе покосено от Народния съд. Той остана жив, защото много бе помагал на хората от своя край и защото бе по-скоро ляв земеделец, отколкото привърженик на някоя от десните партии. Беше спасил през 1944 година трима души направо от бесилката. В Народното събрание се бе обявявал против закона за жандармерията, против организацията “Бранник”. Омъжих се 1942 година, имах две деца и въобще не можех да се занимавам с моята професия. Завърших през 1939 година романска филология – френски и италиански. Тъй като се бях представила много добре, професорът по италиански ми предложи да замина за Рим с още две колежки. Това бе един от най-хубавите мигове в моя живот – да бъда една година там и да уча в тази прекрасна страна. Аз изучавах Данте, правихме екскурзии по неговите места. В онези години бе лесно да се вземе стипендия. Нямаше нужда от никакво ходатайство. Професорът установява, че имаме отличен успех, трите, които имаме такъв успех, бяхме препоръчани от него и той си замина за Италия. Оставихме си документите и през ноември дойде съобщение, че сме приети. Това бе една чудна година, обикаляхме музеи. Аз много обичам музеите и старинната архитектура. Дойде ми сърце на място. Разхождахме се с часове из Капитолийския хълм... Цяла Италия бе залята от манията по Дуче, всичко бе окичено с негови портрети и лозунги. Той се разхождаше без никаква охрана, хората го обичаха, но в същото време обичаха и тяхната принчипеса – нашата Йоанна. Тогава в Италия имаше само един убиец, заточен на самотен остров. Какъв напредък сме направили за 50 години! А колко бяха приятни италианците, каква атмосфера създаваха. Бяха толкова мили, сърдечни, гостоприемни. Работници по скелетата пееха арии от опери и оперети. А да знаете какъв беше моралът по онова време! И у нас бе така.
Като се върнах, се омъжих, имахме две деца, мъжът ми бе осъден и бе пратен в затвора и аз през декември 1944 г. бях интернирана заедно с много жени на министри и народни представители в Добруджа.
– Наскоро четох спомените на Стефан Танев от затвора. Може би сте били заедно със съпругата му, която също е била интернирана в Добруджа?
– Да, с нея бяхме в една стая. Тя беше много надарена личност и бе съвсем невинна. Ние също бяхме невинни. Някой просто беше харесал къщата им. И на бърза ръка я вдигнаха с нас. Аз бях със жената на Никола Минков. Не зная дали сте чували за него. Той бе изключително талантлив, млад депутат от Петрич, адвокат, с невероятно чувство за хумор и невероятно сладкодумен. Толкова надарен, толкова надарен. С моя мъж бяха много близки.
– В книгата си Стефан Танев пише много горчиви писма до жена си от затвора. Той не е могъл да познае дори брат си Никола Танев, толкова голям е бил шокът. Брат му също е бил в затвора, но впоследствие го освободили. Той не е отишъл нито веднъж да види Стефан Танев в затвора, нито се е интересувал за съдбата на жена му, която е била интернирана. Бих искал да Ви върна към времето на интернирането. Докога бяхте в Добруджа?
– Там бях до месец март 1945 година, тогава нашият кум Петко Стайнов беше министър на външните работи. Той знаеше, че моят мъж е роден в с. Долна Гнойница, Оряховско. Но като ходатайства да бъда върната с една първа група, която да отиде по свое желание някъде в провинцията, споменава погрешно село Горна Гнойница. Това бе една по-снизходителна мярка. Поради неговата грешка аз трябваше да отида в село, където нямам никакви близки, далеч от жп гара, бе още зима – как ще отида дотам с децата? Спомням си какъв ужас преживях. Не можех да се зарадвам от вестта, че съм освободена. По-добре бе да си остана където съм. Като отидох при околийския началник, през цялото време плаках, молих го, накрая той отстъпи.
Исках да ми даде писмо, за да се върна в София, да си взема децата и да замина в село Медковец, където имах кумци и имаше железопътна линия. Но тук се случи нещо наистина много страшно за мене. Най-напред, като тръгнахме да пътуваме първите освободени жени, денем пътувахме, а вечер преспивахме в някакви подземия на участъците – етапно комендантство – заедно с крадци, проститутки, скитници, луди. Но най-страшното беше, когато пристигнахме в София. Другите слязоха по пътя – те бяха за Северна България. Аз останах сама с една луда. А вече се смрачаваше. Писмото ми бе до софийския комендант, а той се помещаваше на площад “Славейков”, над киното. Милиционерът, който ни водеше, ми каза, че вече е късно за да търсим коменданта и че ще ме остави пак в етапното комендантство. Казах му : “Как си представяте, да ме оставите цяла нощ с една луда? Тя може да ме удуши. Все пак към мен е проявена една снизходителна мярка, имам две малки деца, имам разрешение да видя коменданта и да замина за селото, в което имам познати.” Молих се, плаках пак. Той се съгласи. Отиваме в комендантството, но комендантът не иска да чуе да ме изслуша. Канеше се да си ходи. Изведнъж иззад тъмната страна на гишето, пред което стояхме, се чува : “Лили, ти ли си?” – Мигновено си помислих, че това е Деус екс махина от античните трагедии. И оттам излиза един слабичък мъж, доста сбръчкан вече и казва: “Ти не ме позна.” Оказа се, че той е политическият комисар към комендантството, мой съученик от Асеновград, когото не бях срещала и повече никога не срещнах след това. Обясни ми къде трябва да отида на другия ден. Каза ми също, че повече никой няма да ме безпокои за нищо. Така и стана. Това бе единствената репресивна мярка спрямо мен – но тя беше в общия поток на репресии. Просто вдигнаха всички, вдигнаха и мене – не бе насочено лично против мен. Ако сега съм скептична по отношение на отварянето на досиетата, то е защото, видях с очите си – когато отидох на другия ден в Дирекцията на полицията на Лъвов мост, че служителят извади една дебела папка с моето име отгоре и написа върху нея с червен молив КД – към дело. Тя беше много дебела. А какво досие можех да имам аз, която тогава бях на 28 години – никога не се бях занимавала с политика, не бях членувала в “Бранник” или в легионерски организации, учих си. Като се омъжих, изцяло се посветих на децата и на мъжа си, никому не бях навредила, нищо не бях направила. Значи всичко е било изфабрикувано. Как е събирано това и кой е доносничел срещу мен? По-късно разбрах как се трупат досиетата. Един мой племенник, който стана добър адвокат и който почина млад – Парашкев Которов – беше блестящ студент. На 9 септември е бил ученик – 13-14-годишен. Известно време работех в ректората и един ден той дойде при мен и ми казва: “Вуйне, знаеш ли, аз съм бил в списъка на тези, които са предложени за изключване от Университета.” Учудих се, защото беше пълен отличник. Питам го: “Кой ти каза?” – Казаха ми, моля те провери. Бях близка с началник “Кадри” и отидох при него. Казах му, че не може да има никакви подозрения срещу племенника ми, той е бил ученик в Берковица, после дойде да учи в София. Баща му не е съден. Вярно е, че вуйчо му е осъден, но каква вина има детето? Той ми каза: “Чакай, ще видим.” Отваря пак някаква папка – доста обемиста – на Которов. И какво мислите – предложен е за изключване, защото преди 9 септември е бил жандармерийски офицер. Каква нелепост! Казвам му: “Виж рождената дата. Възможно ли е, според теб едно дете да бъде офицер. Разбираш ли сега, че това е клевета. Какво ще правиш с този неверен донос? Според мен трябва да го унищожиш, а не да остане в досието му.” Каза ми: “Което е тук, нямам право да унищожа. Трябва от там да го опровергаят.” – Но нали оттам са го пратили! От завист!
Виждате ли как животът на един човек се определя от някакво досие. Истинските престъпници според мен отдавна нямат досиета, те са заличени, унищожени, преправени или изгорени.
Без да искам, навлязох в политиката. А да знаете как не обичам
политическите разговори. За съжаление тя навлезе в живота ни, в къщите ни, на трапезата ни, развали приятелства.
Непосредствено след 9 септември 1944 година имаше неща, които наистина бяха срамни за хората. Толкова се бяха наплашили, защото в началото се взеха невероятно строги мерки – толкова свят бе арестуван, толкова бяха избитите, интернираните, осъдените. Когато се върнах в София, мои познати, близки, които мъжът ми бе канил вкъщи, които са били на масата ни, започнаха да ме избягват. Мъжът ми много обичаше гости и винаги в понеделник, след като обиколеше своите села, донасяше една бяла пита хляб, една кокошка или риба от Ломския край и канеше приятели. Можете да си представите колко хора са се извървяли у нас през тези понеделници. Та си спомням, че срещам един негов приятел, който бе неизменен наш гост и много го обичахме. Той си вдигна погледа, за да не ме поздрави на улицата, докато ме отмина. Други хлътваха в първия вход или двор, трети преминаваха на отсрещния тротоар или обръщаха главата настрани. Беше голям страх. Докато селяните в селото, в което бях интернирана, не бяха такива. А ако знаете какви бяха турците в онова добруджанско село! Кротки, мили, добродушни хора, невежи, почти неграмотни, но услужливи, човечни.
Аз бях по-млада от другите, двете ми деца бяха останали в София и тъгувах по тях, но бях по-оптимистично настроена. Такъв ми бе характерът. Изключение правеше само жената на Стефан Танев. Спомням си веднъж, бях отишла в едно село между Малко и Голямо Паисиево, където живееше един турчин, който имаше две деца, досущ като моите, и аз ходех да си играя с тях, бях ги обикнала много и турчинът, който знаеше повече български, дойде при мен и каза: “Знаете ли, прочели са присъдите.” Аз много се смутих. Спомням си, че веднага си тръгнах и по едно време не знам какво ми хрумна, но спрях в тази безбрежна, бяла добруджанска пустош, не се вижда нищо между двете села, не се виждат ни къщи, ни нищо, само сняг, и аз извиках като обет: “Всичко да ми вземат, от игла до конец, само да остане жив!” После мина малко време и пак извиках. Така страшно ми прозвуча гласът в тази пустош! И малко след това чувам вой. Помислих, че вият вълци и се ужасих. Тичам към нашата сграда и постепенно се ослушах, разбрах, че това е плач, плачат жени. Две от нашите бяха отишли в града на лекар и там чули новината. Ние бяхме 16 души – от тях 14 останаха вдовици. Само моят мъж и Стефан Танев, който още не беше съден, оставаха в затвора.
Съпругът ми бе осъден на 15 години. Ние с жената на Танев се чувствахме неловко, защото само нашите мъже бяха оставени живи. Как да изказваш съчувствие, каквото и да направиш би прозвучало нелепо.
Кольо Минков е бил до мъжа ми и казал: “Сбогом, Атанасе. Няма да видя Надка и Стефито.”
Като се върнах в София, Петко Стайнов, който беше още министър на външните работи, ме назначи в БТА. И работих там три години. След като Коларов стана министър, въведоха службата “Кадри” в учрежденията и ме уволниха. Бях наградена като отличничка, бях много добра редакторка в новините. Но тогава стана сливането на БТА и КНИК и направиха конкурс между редакторите на двете ведомства. Аз издържах конкурса първа, но и първа ме уволниха. Кадровикът Чернев съжаляваше, че ме уволнява, но нямаше как. Бе невъзможно да остана във външно министерство с мъж в затвора.
Настанаха трудни времена. Но аз съм доволна от едно и го дължа на характера си. Не можах да се озлобя. Спрямо никого. Разбрах, че това е политическа неизбежност, не само аз бях пострадала. Мъжът ми понесе по-иначе нещата, защото се чувстваше невинен. И наистина беше невинен. За него това, което стана, бе недопустимо. И особено смъртта на Кольо Минков. И смъртта на Багрянов. Той също бе съвсем невинен – бе на власт само два месеца. При това направи опити да смекчи режима, като разпусна жандармерията. Ами Муравиев каква вина имаше? Нямате представа каква обаятелна личност бе Багрянов. Той също бе приятел на мъжа ми, бил е няколко пъти на вечеря у нас. Умен, благороден, изискан – той бе агроном и жена му бе агрономка, имаха голямо имение в Добруджа. Но да свършим с това.
– Добре, да поговорим за първите Ви преводи?
– Първият ми превод – “Около луната” от Жул Верн, ми бе даден от Петър Пондев, който работеше в редакционната колегия на издателство “Народна младеж”. Бяхме много добри приятели с него и с брат му. Говоря за времето 1947-1948 година. И точно когато ме уволниха от БТА, той ми даде този превод.
По същото време обявиха конкурс в университета за преподавател по френски език. Кандидатствах. Тогава нямаше изпити, нещата се решаваха от шефа на катедрата. Томов бе дал чудесна характеристика за мен. Въз основа на нея академичниятсъвет одобри кандидатурата ми. Но в КНИК се запънаха. Председател бе Червенков, а главен секретар или подпредседател бе Рубен Леви. Не можах да се срещна с Червенков, но срещнах Рубен Леви. Той имаше желание да ме назначи, но ми каза, че не мога да работя в Университета с мъж в затвора. И добави: “Ако сте разведена...” Аз тогава бях все още много влюбена, нахакана, много принципна... Години след това съжалявах за това, което му отговорих:
– Народният съд запази бащата на децата ми, аз не мога да им го отнема заради една служба.
Той много се смути. И аз си тръгнах. Като се прибрах вкъщи, казах на баща ми. Беше ми леко на сърцето, беше ми леко, защото бях постъпила съгласно съвестта си.
Баща ми не ме упрекна в нищо, само каза: “Аз съм те възпитавал така, не мога да те съдя. Дано не дойде ред, заради децата, да се разведеш.”
И това дойде за съжаление, много години по-късно. Така стана. Баща ми излезе “лош пророк”, или твърде прозорлив...
След като мъжът ми излезе от затвора, отидохме с него в Копривщица, там бях учителка три години, баща ми междувременно умря, бях прекъснала и преводаческата си работа. Майка ми остана сама, съществуваше угроза някой да се настани в апартамента ни и никога вече да не можем да го изгоним, както често се случваше тогава. След като не ме преместиха като учителка в София, аз си подадох оставката, върнахме се тук и започна ходене по мъките. Нямах никаква работа, девет години подред водех курсове по френски във външна търговия – те бяха осеммесечни – от 1 октомври до 30 май. Лятото нищо. Беше ми омръзнало страшно това преподаване, цяла година правех икономии, за да мога да покрия разходите за през летните месеци. Изобщо животът ми бе голям кошмар. Започнах да превеждам, явих се на един конкурс в издателство ”Народна култура” и го спечелих. Първата ми книга там беше “Един живот” на Мопасан. Последваха други негови пътеписи, повести, разкази. Спомням си страшната му повест “Орла” и прекрасната “Ивет”. Започнах с Мопасан. Това е автор, който според мен лесно се превежда.
Трябва да кажа, че ако някой иска лесно да се научи да превежда, той трябва да започне с много добър писател. Стилист. Така ще свикне с хубава френска реч и стил. Когато нещо е много правилно, лесно се превежда. Доволна съм, че почнах с Мопасан: не се отчаях, защото, ако бях почнала примерно с Пруст, сигурно щях да се натъкна на непреодолими трудности... Другата книга, която ми дадоха, бе “Тартарен Тарасконски”.
“Един живот” е прекрасна книга. Мопасан има прозрачно чист език и изпитваш удоволствие от съчетанието на звуците, когато го четеш на глас. Той има и едно голямо качество, което и досега ценя – не е многословен. Не обичам многословните автори. Като Ролан например.
Заредиха се няколко книги от Мопасан и аз се утвърдих като преводачка от френски в издателството. След това голямата, тежката задача бе “Парижката Света Богородица” от Виктор Юго. Тя общо взето бе лесна за превод с изключение на началото, където той описва църквата – това бе голямо изпитание за млада преводачка като мен.
Още в първите си преводи се мъчех да постигна еднакво звучене с оригинала. Исках фразата ми да звучи като неговата, на автора. При Мопасан това бе лесно, но “Парижката Света Богородица” много ме измъчи. Но с упорство и голямо старание се справих. И продължих. Превела съм 55 книги за 55 години. По една на година.
Една от мъчните книги бе “Изповеди” на Русо. Мъчна, защото той е неточен, в смисъл, че не винаги употребява думите на място. Това не личи при четене, но при превод... Емоционален е и фразата му се лее, дълга, безкрайна – имате чувството, че няма да свърши. За четене е приятен, не мога да скрия, но когато го превеждате... Докато го превеждах, го намразих. Много често ми се случва, когато превеждам някого, и то биография, да намразя автора. Намразих Русо, защото е изоставил пет деца и излага ненужно на показ нецензурни неща. В крайна сметка – безвкусие и простащина. Намразих го и защото уж се прави на много независим, а през цялото време е храненик на разни благороднички баронеси. И парадира с това. За мен той е неискрен, самовлюбен, позьор. Как можеш да започнеш книгата си с такива думи: “Ето единственият правдив портрет на човешко същество, нарисуван точно по натура и в цялата му истинност, какъвто не е имало досега и едва ли някога ще има...” и т. н . Как да не го намразиш.
Другият, когото намразих, беше Сименон. Бяха ме натоварили да направя извадки от негови тетрадки – 21. А той е толкова гнусен в личния си живот и се хвали с това. Изважда гордо на показ сластолюбието си без никаква нужда, гордее се, че дъщеря му е била влюбена в него. Тя не случайно се самоубива. Единственото хубаво нещо, което прочетох там, бяха нейните работи. Неговото хвалене и парвенющина ме отвратиха. Странното е, че накрая отива да пише своите тетрадки в една малка къщичка.
– Според мен автор и позиция в живота трябва да се покриват.
– Само тогава може да звучи искрено. В това отношение пълно покриване на личност и творчество има може би само при Пруст. Той прави един откровен анализ на собственото си същество. (Има само един недостатък, който премълчава тактично в книгите си.)
Много писатели със световна известност, когато започнеш да ги превеждаш, ги развенчаваш. Такъв например е Ромен Ролан. Може би хуманист, да. Може би политик, да. Обаче писател – много скучен. “Жан Кристоф” е направо блудкав. “Кола Брюнон” е друго нещо. Колко далеч е Кристоф от Бетовен. Можем ли да ги сравняваме? И беден език. Знаете ли колко лесно се превежда. Спиш и превеждаш. Да!
Само че всеки преводач има амбицията да се пребори с трудностите на някой голям стилист и истински майстор на словото.
В това отношение Паскал е неизбродим.
– Имали ли сте чувството понякога, когато превеждате, че по някакъв начин се “изравнявате” с автора?
– Не, не е възможно да се получи такова чувство. Преводачът би могъл да го изпита, ако си позволи да “допише” по своя воля автора, с което му изменя. При преводача това е едно нравствено правило – на всяка цена да си верен, нямаш право да измениш. Макар че знаете, има една италианска поговорка “ традуторе – традиторе” – преводач – предател. И за съжаление много често преводачът така изопачава превода, че е истински предател.
– Кои са най-големите капани за един преводач, какво би могло да го подведе?
– Много неща могат да ви подведат. За да не се подведеш, трябва да си много нащрек – особено когато има двусмислици. Много са опасни омонимите – във френския език ги има много и те са пълни омоними – еднакви са по писане и по произношение. Опитният преводач е нащрек, той следи контекста и мъчно може да се заблуди. Онова, което превежда трябва да си намери точното място в контекста. Винаги, когато нещо не съм разбирала, колебаела съм се, съм го оставяла и съм минавала напред, след време се връщам на неясното място – и така няколко пъти, докато накрая не ми просветне точното решение. Имало е случаи да се консултирам с други преводачи. Ето сега съм спряла на един пасаж на Дени дьо Ружмон, с който не мога да се преборя. Оставила съм го и ще умувам. Обадих се на Любомир Павлов да ми помогне – умът му е бистър, остър. Той е преводачът с най-голямата ерудиция, има енциклопедични познания.
– Какво, освен езика, трябва да владее един преводач, за да е добър?
– Трябва да има богата обща култура. И когато превежда специализиран текст, да се постарае да получи познания, да се информира основно в тази област. Ето сега аз превеждам нещо, в което не съм компетентна – наложи се да чета книги за катарите, четох неща за турската, индийската култура. Когато срещнеш трудност, трябва да я заобиколиш, да видиш околните неща – да можеш да разбереш какво е.
И друго нещо, което не може да направи един преводач. – Той няма право да изхвърли нищо от текста само защото не го е разбрал. Няма правото нито да дописва, нито да съкращава. Ще се пребори с текста – ще питаш този, онзи, ще прегледаш няколко речника и ще се пребориш. Но понякога преводът е и истинска борба. Сега превеждам дьо Ружмон и водя борба, защото тази материя не ми е позната. Но какъв прекрасен художествен стил има – и това ме стимулира. Проклинам го понякога, но в същото време искам да съм на висота – той е писател с много голяма ерудиция. Един преводач трябва да е добросъвестен.
– А речникът помагало ли е, патерица ли е, какво е?
– Преводач без речник за мен не е преводач. Защото особено когато се касае за абстрактни думи и понятия, които са многозначни – там е много опасно. И без речник не може. Когато трудно намирам съответната българска дума, аз разтварям “Пти Робер” и търся в него. И от синонимите, които той дава, аз пък си подбирам подходящия български синоним на думата. Има много подводни скали.
Друг въпрос, който е много важен, е този с имената. Вече е възприето, за щастие, имената да се транскрибират така, както се произнасят на родния език. Което е правилно. И там се получи голяма галиматия. Защото излязоха някакви речници, но много бедни, незадоволителни.
– Искам да се върнем към “По следите на изгубеното време” на Пруст. Открихте ли изгубеното време? Какво лично влага или търси един преводач в автора, когото превежда? Може ли да говорим за известен автобиографизъм при избора?
– При избора да, решително да. Ако човек може да избира, той избира нещо сродно нему за превод.
Като стана дума за Пруст – Пруст е много далече от мене като психика, като духовен строй. Времето никога не е изгубено. Аз бях толкова заета, когато превеждах Пруст, че не можех да се връщам в миналото и да се питам дали е загубено или намерено времето. Може да Ви се стори странно, но мен ме привлече трудността. Мисля, че успях да навляза някак в неговия мир и да се опитам да изпитам неговите усещания и неговите вълнения. Аз винаги съм изпитвала интерес към подобни сложни, объркани личности, мъчни и за самите тях, без да бъда такава. За мен беше много интересно не да се поставям на мястото на Пруст, но разбирах това, което той е усещал. Припомнете си онази прекрасна страница в книгата, когато той е сам, имат гости, майка му го изпратила в спалнята и с какъв трепет той очаква майка му да дойде при него, какъв страх изпитва от самотата. Неща, които аз лично като дете не съм изпитвала – аз бях едно безгрижно и весело дете. В случая с Пруст, струва ми се, успях по някакъв странен начин да се превъплътя в нещо, което ми е съвършено чуждо.
Друго – аз например никога не съм изпитвала ревност. За мен ревността е много примитивно чувство. То е проява на чувство на собственост, не съм се стремяла към нея, камо ли към собственост на човек. Ревността на Суан, мъките от тази ревност са ми съвършено чужди. Бих се разочаровала и край – никакво съжаление няма да изпитам повече и никакво страдание. И макар че това ми бяха чужди неща, успях да ги разбера – иначе нямаше да мога да ги преведа.
Пруст е страшно мъчен за превеждане. Има безкрайно дълги изречения – колко е лесно да направиш едно дълго изречение на френски, когато относителните местоимения на френски са едносрични думи. А на български – който, която, които, чиито, където, когато... Едно е да свързваш подчинените изречения с едносрични думи – то е съвсем благозвучно, а друго е да им сложиш тези тромави “който”...
Голямата трудност за хората, които превеждат от френски на български и въобще от другите езици – това са нашите относителни местоимения, които са ужасно тромави и неблагозвучни. И за да мога да предам това изречение цяло, без да го разкъсвам, а то е на половин страница, измислям най-различни хватки – тире, запетая, многоточие.
При Пруст сравненията в дадена глава всичките са сродни!
– Кое е най-характерното в езика, във фразата на Пруст и кое Ви беше най-трудно да предадете на български език?
– Може би най-трудното е именно в това, че неговата фраза е много претрупана и същевременно много хармонична. Тя има един вътрешен ритъм, който, ако не се долови, ще излязат натрупани думи. Ако я четете на глас, тя ще звучи симетрична, така разположена, като една сложна музикална фраза. Ако не долови човек вътрешният ритъм на една такава фраза – какво ще предадеш.
Пруст има цяла теория за епитетите, която се припокрива с теорията на Бодлер, който казва, че “за да може да се направи някакво сравнение, трябва да има дълбока аналогия.”
Мисля, че венецът на преводаческата ми дейност е Пруст. Започнах работа над превода на първия том през 1970 година, две години го правих, той излезе през 1975 година. Над втория том работих също две години.
Творбата на Пруст е от такова естество, че за да се почувства монолитността ú, единната ú композиция, трябва да се познава целият цикъл, тъй като последните акорди на тази величествена симфония прозвучават в края на цикъла, чиято последна страница според Пруст отговаря на първата.
Пруст създава една магистрална и уникална творба, която не се вмества в нито един жанр, защото той е едновременно романист, мемоарист, критик, метафизик, моралист. За него литературното творчество и изкуството са императивна потребност, единствена цел и начин на осъществяване. Той е бил преследван от основните проблеми на човешкото битие и се е опитвал да се освободи чрез изкуството. Затова “По следите на изгубеното време” ще си остане винаги актуална книга, защото във всички страни и епохи, всеки човек ще може да се разпознае в нея. Не случайно Пруст свързва творбата си с времето – изгубено – намерено в него самия. Времето следва разрушителния си ход, но мисията на писателя е да изрази онази част от своето аз, която остава непокътната.
Това се оказват в крайна сметка някои привилегировани спомени, притежаващи особена евокативна сила. Той самият сравнява произведението си с катедрала. В описанията си той е истински импресионист. Трудно е да си въобрази човек, че може да предаде стила на Пруст. Да бъда преводачка на Пруст, беше за мен гордост и не мога да си представя по-хубаво увенчаване от него на моята дългогодишна преводаческа дейност.
– Винаги съм се опитвал да открия допирните точки между преводача и автора, който той превежда, някакви връзки с биографията му. Не е случайно, че превеждате “По следите на изгубеното време” – това е начин и Вие да запазите, да съхраните онова “ изчезващо, изплъзващо се и изгубено време”, в което е минал целият Ви живот. Също така си мисля, че не е случайно, че сте се насочили към Копривщица. Бих искал да поговорим за Копривщица във Вашия живот.
– Първото ми отиване в Копривщица беше през 1930 година. Тогава нямаше лампи, електричество, имаше газени фенери. И когато излизахме вечер, отивайки на гости, носехме такива газени фенери. Първото ми впечатление беше – обаятелно градче! Там не само нямаше ток, но нямаше и нито една нова къща. Всички къщи бяха прекрасни, цветни – сини, жълти, розови. Къщата на Бенковски беше керемиденорозова.
– Били сте близки с Анна Каменова?
– С Анна Каменова връзката ми е много стара, тя също е свързана с Копривщица. Тя си изкарваше всички лета там. Човек не можеше да си представи Анна без тяхната красива къща в Копривщица. Спомням си, че във вестник “Нови дни” обявиха конкурс за разказ със сюжет “Бягството от селото”. Тогава аз написах разказа, получих трета награда, бях много щастлива и по този повод брат ми Живко, който ходеше редовно с Ангел Ангелов на понеделниците у Анна Каменова, ми каза, че Анна ме кани у тях. Дотогава бях чувала само за тези понеделници и се впечатлявах – защото там отиваха музиканти, артисти, писатели. Анна имаше истински литературен и политически салон – със съпруга си Петко Стайнов и стария Михаил Маджаров.
Изпитах голямо вълнение. Анна умееше това, което е истинско изкуство – да водиш разговор. Лабрюйер казва, че “изкуството да разговаряш е не да блеснеш ти, а да накараш събеседника ти да блесне – и тогава той ще излезе доволен от себе си и от разговора, и от вас и от ума ви.” Анна притежаваше точно това качество. Тя беше една много възпитана жена, умееше да стои в сянка и тя превърна тази вечер в моя вечер – аз бях в центъра. И понеже никога не съм била стеснителна, аз се отпуснах много лесно и ми беше страшно приятно. И чак 4 години след като направих дипломната си работа върху Лабрюйер, тогава открих това негово изречение. Така започна нашето приятелство с Анна. Тя беше прекрасен човек. У чуждите хора оставаше вид на надменна, студена, а всъщност бе изключително чувствителна и много стеснителна. И може би защото аз бях така спонтанна и без никакви комплекси просто ú беше приятно да общува с мене. Петко и Анна се обграждаха винаги с по-млади хора. А годините, когато бях учителка в Копривщица, ние станахме като роднини. Почти всеки ден бяхме заедно. След време аз взех под наем една съборетина в Копривщица. Анна беше член на ПЕН клуба, бе пътувала много по света, познаваше много чужди писатели и за мен беше много интересно общуването с нея.
Спомням си, че последното лято, преди да умре, Анна дойде много късно. Оплака ми се, че е уморена, че няма сили. Направи инфаркт, лекарите по погрешка я лекуваха за инсулт, и почина. А преди това бе изключително здрава, никога не бе боледувала от нищо.
Със смъртта на Анна Каменова връзката ми с Копривщица изтъня, много ми се опразни Копривщица без нея. Там останаха брат ми и снаха ми. Моят син също много обичаше Копривщица. След като го загубих – отидох в Копривщица – чувствах се някак особено – не ми се стои там, не ми е приятно и не мога да си дам сметка защо е така. След това умря и снаха ми. Преди известно време ходихме с брат ми Живко – но нищо не ми говори вече Копривщица. Мъртва е.
– Човек обиква едно място, дори да е най-невзрачното, само заради спомените, заради хората, които го населяват. Така че в мига, в който те са изчезнали, превърнали са се в сенки, и самото място изчезва. Пътуванията Ви към Копривщица са пътувания към спомените. По същия начин както Пруст пътува назад в книгата си. Затова ми се струва, че Вие не случайно сте се насочили към превода на Пруст.
– Това е едно идеализиране на детството, на цялата обстановка. Вие много правилно сте забелязали това. Много пъти, докато превеждах Пруст, съм си мислела: “Както аз в Копривщица!”
За мен най-голямото ми постижение е преводът на Пруст – и то втората книга. Ако не беше неприятното ми чувство около нападките на Венко Христов по повод моя превод, сигурно щях да продължа да го превеждам.
Пруст е чудесен автор, гордост на френската литература! Безспорна гордост!
Разговорите ни с Лилия Сталева останаха недовършени. Малко преди да си отиде от този свят, в края на миналата година излезе последният ú превод – Бодлер “Сърцето ми разголено”, съставител Димитър Аврамов., съдържащ писма, дневници на писателя, статии и спомени за Бодлер, две поеми в проза.

1 коментар:

Ангел Игов каза...

"Сега превеждам дьо Ружмон и водя борба, защото тази материя не ми е позната."
А аз тъкмо сега чета този превод на Ружмон и се питам, щом г-жа Сталева не е познавала материята, не би ли могла малко по-сериозно да подходи към непознатите й имена, например... Не би било нужно да стига с питане чак до Цариград, за да разбере, че "Метр Еркхарт" е Майстер Еркхарт, че "Кушулайн" е Кухулин, че "Оазен" е Ошийн, че "янизъм" е чисто и просто джайнизъм... Чета го и мисля как да дам този превод на студентите си, които едва ли ще успеят да разшифроват скритите зад тази интересна транслитерация имена. За съжаление случва се един преводач сам да се надцени и да подходи високомерно към задачата си, в случая с Ружмон точно това е направила г-жа Сталева.
Отделен въпрос как може книгата да излезе без никакъв редактор и коректор, и въпреки наличната субсидия от програма "Витоша" да струва 14.90 през 2003 г....