ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ - Аз съм един общ работник на умствения труд (Никола Иванов)

АЗ СЪМ ЕДИН ОБЩ РАБОТНИК НА УМСТВЕНИЯ ТРУД

Разговор с Никола Иванов

Този ми разговор е необичаен, защото се проведе не в дома на преводача, както беше досегашната традиция с предишните ми събеседници, а в една малка, кокетна сладкарничка на “Граф Игнатиев”, срещу „Попа”, по обяд на 7 юли 2003 година.
Най-удивителното у Никола Иванов е неговата масивна глава, с огромен лоб, сякаш скулптиран от някой майстор. На една от снимките си ми напомня късния Пикасо, вече възрастен, презрял суетата и гледащ на живота с мъдро спокойствие и опрощаваща усмивка. Той е естествен и непринуден в общуването си, сдържан по отношение на всичко, свързано с личното му битие, скромно представящ се за “общ работник на умствения труд”.
След като му обясних целта на срещата ни – бъдещата книга с портрети на преводачи, започнахме разговора с първия ми въпрос.

– Кои са подтиците Ви за ориентиране към италианската култура, каква е ролята на семейството Ви и на Вашите учители?
– Започнах да уча италиански още от първи клас на прогимназията. Учих в Италия, в Торино, в италианско училище – първи и втори клас. Баща ми беше офицер и следваше там генералщабна академия. След като се върнахме в България, продължих да уча в италианското училище в София.
Беше ми интересно, защото учехме италианска и българска литература, италиански и латински, правехме и преводи.
Когато изучаваш езика в училище, винаги има превод – от родния на чуждия и обратно. Доколко добре и правилно сме превеждали, е отделна работа, но просто случихме на добри учители.
Спомням си учителката ни по български език в италианското училище – казваше се Арнаудова. После, покойния проф. Цеко Торбов, който ни преподаваше немски език. Той просто излъчваше култура и начетеност. Учеше ни на език, на изказ. Така беше и с преподавателите италианци, те винаги добронамерено ни поправяха и насочваха.
– До каква степен италианското училище ви изгради като характери, като личности?
– Когото е успяло да изгради като личност, е успяло. Това е било въпрос и на даденост. В класа ни имаше различни хора, бяхме с различни характери.
– Елитно училище ли беше италианското? Кой можеше да учи в него?
– Всеки можеше да учи в него. За елитни се смятаха Американския колеж, немското училище (Дойче шуле), френския колеж (при Семинарията). Ние с моите съученици имахме късмета да бъдем в училище, в което цареше много добър дух.
След V гимназиален клас реших да продължа образованието си във Военното училище. Баща ми остави избора изцяло на мен. Той беше строг и от малки ни възпитаваше в чувство на отговорност. За всички наши важни решения ни оставяше сами да направим своя избор, не ни налагаше волята си. Така със сестра ми се изградихме като самостоятелно мислещи и отговорни за действията си.
Във военната гимназия учех немски, но продължих да се занимавам, доколкото можех, с италиански. И тук имахме великолепни преподаватели, между които бяха Стефан Илчев – по български и латински език, и Василев. Това бяха начетени и културни хора, бяха личности.
– Какво Ви даде общуването с италианската култура?
– Много, много ми е дало. Тя ми разкри един друг свят, но това осъзнах много по-късно, не в момента, в който учех в италианското училище. Това създаде една здрава основа у мен, събуди интерес към италианския език и култура. Но това става постепенно, не изведнъж. Тези натрупвания, които получаваш, след време разширяват кръгозора ти.
Разширяването на погледа върху езика, върху културата на мисленето, е много сложен процес, който за мен продължаваше с години и продължава и сега.
– Как се ориентирахте към превода, как станахте преводач?
– Следвах и завърших италианска филология. Там имахме и упражнения по превод. След това, през 1953 година, постъпих на работа в радиото – в “Предавания за чужбина” – италианската редакция. Случваше ми се да се занимавам и с превод на новините и политическите материали. Това всичко е било натрупване на опит.
През 1953 година със Светозар Златаров преведохме “Приключенията на Лукчо” от Джани Родари. Това е първият ми превод от италиански. Разделихме превода на две, след това се събрахме да си уеднаквим всичко.
– Трудно ли бе да работите двамата? Бихте ли ми разказали по-подробно за Светозар Златаров.
– Ние се разбирахме много добре. Светозар Златаров беше много ерудиран човек, с широки интереси. Завършил е медицина, но престана да практикува и се зае изцяло с преводи и литература. Бе много задълбочен преводач като мисъл и много добър познавач на италианската култура и литература. За съжаление си отиде много рано.
Освен че превеждаше чудесно, представяше и италиански писатели. Той направи един сборник на Пирандело – предговора е от него. Това е може би най-хубавото нещо, писано за Пирандело у нас. След това направи великолепен предговор към моя превод на „Елегия за мадона Фиамета” от Бокачо. Един сбит, кратък, много точен текст, който се чете с удоволствие. Хубав е предговорът му към томчето на Чезаре Павезе „Луната и огньовете”.
Той и Драгомир Петров бяха преводачи и познавачи на италианската култура и литература на много високо равнище. За съжаление и двамата ги няма вече. Сред преводачите преди тях бих посочил Петър Драгоев, Милко Ралчев.
– Кои бяха следващите Ви преводи?
– След това преведох “Пътешествието на синята стрела” от Джани Родари. С други трима преводачи участвах в превода на антологията “Италиански разкази”. Заедно с покойния Денчо Денчев преведохме книгата “В разговор с Толиати”. В “Народна култура” излязоха пет повести на Павезе в мой превод.
– Какво Ви даде и какво Ви отне заниманието с превод?
– Какво ми отне? Най-много да кажа, че ми е отнело време, но това е смешно.
Даде ми много като мислене, като стремеж към задълбочаване в познанието на автора.
Изобщо, когато човек превежда един автор, трябва добре да познава творчеството му, обстановката, атмосферата, в която той твори. И колкото по-добре се запознаваш с тази обстановка и това време, толкова по-дълбоко започваш да чувстваш автора.
Ако погледнете – и прозата има ритъм. Всеки писател прозаик има свой ритъм. Ако сравнявате двама прозаици в оригинал, ще видите, има разлика в ритъма на фразата на единия и другия. И нещо много важно според мен. Преводачът трябва да предаде и запази индивидуалния език на автора. Иначе ще стане като подстрочник.
Това особено се усеща у Павезе, чийто ритъм на фразата е нещо изключително на италиански. И ако човек не го преведе добре на български, авторът губи. Ако преводачът не предаде този ритъм и това звучене на езика, той не е успял.
Случвало се е, като започна да превеждам нещо – преведа 20–30 страници – и сравня с оригинала, виждам, че не съм успял. Така беше с “Декамерон”. Прочетох го, сравних го с оригинала и видях, че това не е Бокачо, и почнах отначало.
Попаднах на двутомник на “Декамерон”. В края на всяко томче имаше речник на думите на Бокачо. Отделно имаше обяснителни бележки под линия. И там имаше много особен ритъм. Две години превеждах “Декамерон”.
– Кое Ви беше най-трудно при превода на “Декамерон”?
– Най-трудно ми беше да си представя каква е било тогава средата, в която се развива действието, онова чумно време, в каква обстановка са се движели героите. После, имаше езикови трудности. Добре че имаше речник и бележки, без тях трудът ми щеше да е неимоверно сложен. Покойният Драгомир Петров преведе стиховете. Той бе великолепен преводач и ерудит.
След това преведох “Елегия за мадона Фиамета” от Бокачо. Една малка книжка, която превеждах шест месеца.
Всеки преводач си има свой начин на мислене, на работа, на подход към автора.
– Исках да поговорим за метода Ви на работа.
– Какъв метод. Сядам и превеждам.
– А предварителна работа извършвате ли, четете ли книги за времето, културата около този автор?
– Чета по нещо, когато съм могъл да намеря. За да разбера в какво време и в каква среда се е развивал превежданият автор.
Може би човек трябва да има някакъв усет към езика. За да му е добър преводът и да не му тежи, да не му тежи психически.
Да му тежи горе в главата, т.е. да го кара да мисли, а не да го потиска.
– Имате ли своя дефиниция за превода, какво е преводът?
– Преводът е превод. Има много дефиниции, всеки измисля коя от коя по-сложни, но аз нямам своя. От теория не можеш да станеш преводач. Най-много да прочетеш малко теория и след това да се запиташ дали авторът на тези мисли е превеждал някога.
– Кой превод Ви е доставил най-голямо удоволствие и смятате за най-успешен?
– Не мога да кажа. Може би сборникът “Италиански народни приказки” от Итало Калвино, който преведохме със Светозар Златаров. Беше много интересно. Там бяхме постигнали забележително единомислие. Разделихме текста наполовина и след като всеки свърши своята част от превода, изчетохме и коригирахме някои неща в преводите ни. Стана великолепна книжка. Това беше много отдавна.
– Този интерес към приказките говори за една съхраненост на детето у Вас.
– Тогава се шегувахме със Светозар, че сме си останали инфантили. Говорихме си с него, че сигурно у нас има нещо детско, щом сме се заели с тия приказки и сме им хванали ритъма.
Много сложно беше, доста ме измъчи, но и много ми даде Умберто Еко с “Името на розата”. Защото това е една книга за книги и там човек е готов да се предаде. Аз поисках консултант от издателството („Народна култура”), защото имаше цитати от Библията и евангелията. И консултант беше доц. Иван Желев, който сега е декан на Богословския факултет, един изключително ерудиран човек. Бележките му са изумителни.
– Какъв езиков и културологичен проблем представляваше този роман за Вас? Това е един безкраен лабиринт от средновековна история, теология, схоластика, философия, народни вярвания...
– За мен преводът на този роман бе много голям проблем. Бих искал само да добавя, че когато един преводач се залови с такова сложно и многопластово произведение, това идва да му напомни, че за да превежда, той трябва да познава не само езика, от който превежда, но и културата, която носи и за която разказва този език. И когато преводачът е позабравил нещо, трябва да си го припомни; ако го знае повърхностно, трябва да го проучи по-задълбочено; ако не знае нещо, трябва да го научи.
Наложи се, образно казано – да седна отново на ученическата скамейка и да прочета доста неща от историята и философията на Средновековието. Ето как работата над едно произведение като “Името на розата” обогатява и самия преводач, така както и неговият прочит – уверен съм в това – обогатява читателите.
– Разгадаването на сложната фраза на Еко вероятно е било вълнуващо преживяване за Вас?
– Вълнуващо преживяване – не, просто ми беше интересно. И тази книга превеждах близо две години. Много съм благодарен на консултанта ми, защото той ми отвори очите за много неща. Човек винаги може да научи нещо ново. От всекиго. Като ме питат какъв съм, аз винаги отговарям, че съм един общ работник на умствения труд. Толкоз.
– Колко книги сте превели?
– 23 книги от италиански. Освен споменатите по-горе, превел съм още: „Мадридската епопея” от Луиджи Лонго (заедно с Мария Сарайдарова), „Влакът на Слънцето” от Рене Реджани”, „Балът на мъдреците” от Мария Корти, „Луната и огньовете” от Чезаре Павезе, „Семейство Малаволя” от Джовани Верга, „Маркиз Рокавердина” от Луиджи Капуана, „Декамерон” (три издания), „Актьорът” от Марио Солдати, „Година на спокойното слънце” от Карло Бернари, „Жесток живот” от Пиер Паоло Пазолини, „Изчезването на Майорана” от Леонардо Шаша, „Жизнеописание на Микеланджело” от Асканио Кондиви, „Бертолдо, Бертолдино и Какасено” от Джулио Чезаре дала Кроче, „Конституция на Италия”, „Измамите на нощта” и „Куи про куо” от Джезуалдо Буфалино, „Житие на Данте” от Джовани Бокачо и „Живял два пъти един барон Ламберто” от Джани Родари.
Имам преведени 3 книги от испански. Превеждал съм много обществено-политически материали от испански – доклади, почти всичките речи на Фидел Кастро. Превел съм една книга на италиански от български – „Време разделно” на Антон Дончев. Щяха да снимат филм с Де Лаурентис у нас, извикаха ме и ми възложиха да преведа книгата за 50 дни. Преведох я, филмът не стана, но не излезе и книгата. После един друг италианец я преведе под заглавие „Манол и неговите сто братя”. А аз го бях превел „Часът на избора”, след консултация с А. Дончев.
– Вие сте един от основателите на Съюза на преводачите в България. Бил сте в Управителния му съвет.
– Да.
– Можехте ли да си избирате какво да превеждате?
– Не винаги. Който плаща, поръчва музиката.
– До каква степен преводачът има право на избор?
– Има донякъде. Може да откаже, ако нещо не му допада. Но трябва винаги да си има едно наум, че ако сега откаже, дали следващия път ще му предложат. Тези неща са много сложни.
– Имало ли е случай, когато Вие да предложите книга за превод?
– Май не. Сега и да отидеш да предложиш на някое частно издателство, ще ти отговорят – не може. Защото те пък са зависими от чуждия издател.
– Според Вас има ли разлика между преводачите от Вашата генерация и сегашните преводачи?
– Не мога да кажа. Може би това е въпрос на узряване. И аз съм бил зелен преводач.
– Всъщност един преводач трябва да мине през всички етапи на естествено развитие, за да може да се изгради.
– Налага се. И най-важното – да не се смята за гениален.
– А кое е най-опасното за един преводач?
– Най-опасното е да попадне на лош редактор. Важното е да попадне на знаещ, интелигентен редактор. Това са сложни отношения между двама души, ако имат различен поглед. Освен че могат да имат и различна степен на познаване на езика, на културата, различен усет за фраза, за ритъм. Или да си имат любими думи, които са любими, предпочитани за единия, но да не са любими за другия. Има някакъв компромис. Винаги се стига до някакъв компромис. Отношенията са много деликатни. С Бояна Петрова, редактор на „Името на розата”, не съм имал проблеми.
Редактор на първата ни книга със Светозар Златаров – „Приключенията на Лукчо” от Джани Родари, беше Валери Петров. Той се изненада и ни каза: „Много добър превод.” За това време да получим такава оценка от Валери Петров...
Познавахме се с Валери отпреди това. Помня го още от италианското училище, живеем в един квартал. От издателство „Народна младеж” ни го определиха за редактор и ние превеждахме вече с по-голямо чувство на отговорност. Казвахме си: “Ще ни гледа не кой да е, а Валери Петров! Трябва да не се изложим пред него.”
– Преводът е изкуство според мен.
– Възможно е.
– И е творческа дейност. Имаше години, в които на него не се гледаше така.
– Това е творческа дейност, защото трябва да усетиш автора, да се издигнеш до неговото равнище като мисъл. Тази работа обогатява и самия преводач – и като мисъл, и като изразни възможности, и като използване на изразни средства.
Преводът дава не по-малко на преводача от това, което той дава на автора, превеждайки го. То е като обмен, понякога е кон за кокошка. Аз поне така го усещам.
– Това е едно самотно занимание.
– Човек се законспирира сам в този свят и се изолира. Аз понякога имам усещането, че просто си потъвам в тоя свят, изключвам всички други проблеми и се съсредоточавам върху превода. Хубаво е човек да се откъсне от ежедневието.
– Това е някаква магия. Става ли това пренасяне...
– Не винаги, защото битието те тегли...
– Кога усещате, че сте успели в един превод, че Ви се е удала някаква фраза?
– Може би когато почувствам някакво удовлетворение. Това е приятно усещане. Теоретически ми е трудно да го формулирам като някаква дефиниция. Човек се чувства доволен от себе си.
– Това не е ли малко опасно?
– Много е опасно, затова аз много рядко съм се чувствал доволен от себе си при един превод. Много е опасно, защото ако преводачът почне да се чувства непрекъснато доволен от себе си, е загубен. Той прекрачва вече от другата страна на тази разграничителна линия между автор и преводач.
– Почва да се идентифицира с автора?
– И смята, че щом авторът го е казал добре, и той го е казал също така добре. Вероятно има някаква опасност, но важно е човек да не губи контрола върху себе си.
– Ако погледнем как почвате от приказките на Джани Родари и продължавате с много по-сложните приказки „Декамерон” и „Името на розата”, Вие почти през цялото време превеждате приказки.
– Те са различни приказки, много различни.
– Кое Ви спечели у Джани Родари като писател?
– Тази неимоверно богата фантазия. И удивителното е, че в цялото това богато въображение, този богат език, през цялата му книжка минава като нишка един социален момент.
– Имахте ли личен контакт с Джани Родари?
– Той продължи точно четири минути по време на една от писателските срещи у нас.
– С Умберто Еко имахте ли контакт?
– Когато дойде тук през 1991 година; бяхме първо в НДК, а после италианският посланик покани една група в посолството.
– Докато работехте над “Името на розата”, обръщахте ли се към него писмено за някакви разяснения?
– Не. И никога не съм се обръщал към който и да е от превежданите автори. На мен ми помогна контакта с доцент Иван Желев, говоря за него с безкрайно уважение. Уважавам ерудицията му. В оригиналната книга няма нито една бележка, а той изработи целия справочен апарат на нашето издание.
Преведох от Пазолини „Жесток живот”, книга, написана на жаргон, италиански жаргон на момчетата от крайните квартали, на ръба на цинизма. Беше интересно да съизмериш този жаргон с нашия и да си представиш онази среда там. Видях голям зор.
Преводът е много сложна работа, особено ако започнеш да превеждаш различни жанрове. Различно е да скачаш от класика на съвременна литература.
– Вие доста сте скачали...
– Скачах, даже понякога имах чувството, че се разкрачвам.
После, човек винаги може да се посъветва за дадена дума с някого. Ние със Светозар често се съветвахме как би звучало едно или друго. Много често се съветвам със сестра ми, която освен италиански знае още два-три езика. Тя е архитект и художник сценограф, има много точен усет за езика.
– Тя ли е първият читател на преводите Ви, тя ли е проверката?
– Тя ми е проверката. Достатъчно ми е да прочете пет страници, за да разбера дали съм успял или не.
– За успеха на преводите Ви говорят наградите, които сте получили досега. През 1978 година награда на Съюза на преводачите за „Година на спокойното слънце” от Карло Бернари, през 1986година пак награда на СПБ за превода на „Името на розата” от Умберто Еко, през 1995 година специална награда и почетен плакет на СПБ за цялостна преводаческа дейност. Но ми се струва, че с най-голяма стойност са сребърният плакет и сребърният медал от Италианското национално обединение „Джовани Бокачо”, връчени Ви през 1987година във Флоренция за преводите Ви на „Декамерон” и „Елегия за мадона Фиамета”.
– Не смятам преводите си за някакви изключителни постижения. Обичам да си върша работата както трябва, поне на приемливо равнище. Бокачо е писал: „Няма нива, колкото и добре да е обработена, където да не се срещат коприва, бодли и тръни, примесени с най-хубавите треви.” И често си мисля, колко ли коприва, бодли и тръни съм оставил в една добре обработена нива, каквато би трябвало да бъде един добър превод.