ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ - Предговор

Предговор

В детството човек получава света наготово. Той не се замисля откъде извират приказките, с които подхранват вечно ненаситното му въображение и с които го приспиват. Имената на братя Грим, Шарл Перо, Андерсен, Карло Колоди, Едмондо де Амичис се осъзнават много по-късно, когато те вече са станали част от живота ни.
Кога за първи път почувствах силата на думите, кога започнах да се вглеждам по-внимателно в света, създаден в книгата, която държах, кой я беше написал, кой бе нарисувал красивите им илюстрации?
Там някъде, в първите години на основното ми образование ми попадна първо съкратеното, но луксозно издание на “Гаргантюа и Пантагрюел” от Рабле, с разкошните илюстрации на Доре, после “Тил Уленшпишел” от Шарл де Костер, “Робинзон Крузо”, съкратеното издание на “Дон Кихот” и разбира се прекрасните романи на Карл Май, Майн Рид и Жул Верн.
Но истински осъзнах силата на думите от една малка книжка със стихове на Федерико Гарсия Лорка, която ми подари в 6 клас моята учителка от детската градина г-жа Георгиева. Беше от поредицата “Световни поети” на изд. “Народна култура”. На вътрешната страница пишеше, че е преведена от испански от Ат. Далчев и Ал. Муратов. Малко по-късно, благодарение на един от любимите ми поети Веселин Ханчев открих света на Жак Превер и неговото “Парижко слънце”. Две книги, които и досега си остават едни от любимите ми са “Стръкчета трева” на Уитман и “Сонетите” на Шекспир – чел съм ги стотици пъти. След това се появи Емили Дикинсън в превод на Цветан Стоянов.
Четях с упоение и постепенно навлизах чрез нашия език в чужди светове и култури, осъзнах колко е безкраен света край нас и как той се разширява благодарение на хора, чиито имена бяха изписани срамежливо с най-малките букви като преводачи. Така открих имената на Константин Величков, чийто превод на “АД” от Данте и досега считам за най-добрия, така беше и с Димитър Стоевски с превода му на “Фауст” от Гьоте, Тодор Нейков превел Сервантесовия “Дон Кихот”, Нели Доспевска с Дикенсовите романи, а така също и с незабравимия “Том Сойер”.
Не зная откъде е тази ми привързаност към старите преводи и преводачите от старата школа? И до днес не спирам да се учудвам на умението и куража им да “пре-веждат” думи от един език на друг, как става това преображение, какво трябва да притежава един преводач, за да влиза и излиза свободно от “една кожа в друга”, от една роля в друга.
Колко лица и маски имат тези вълшебници – преводачите?
Неусетно и за самия мен така се увлякох в разгадаването на това пътешествие в света на думите, че започнах да записвам – преди повече от 20 години, личните истории на преводачите от “старата школа”. Онези, които заедно с европейските си дипломи донесоха в България и нов дух и език, нова европейска култура.
Не си правя илюзия, че бих могъл да напиша история на превода у нас – това не е по силите на един човек.Скромната ми цел бе да съхраня техните гласове, с характерната им интонация, словоред, да надникна в техния мисловен свят, да си обясня загадката на безкрайните им преображения. С всеки автор преводачът си налага различна маска, той е принуден да бъде актьор, който играе всички роли в произведението, което превежда. Авторът също е принуден да приеме образа, който му налага съответния преводач – така автор и преводач непрестанно сменят лицата си, маските си – и тези лица и маски са различни в различните преводи на автора по света. Професор Никола Георгиев, който стана кръстник на книгата ми, за което му благодаря, много точно формулира с това заглавие една от характерните черти на превода – неговата подвижност и изменчивост.
Тук е мястото да благодаря и на всички, които ме подкрепяха в годините в това ми пътешествие през света на другите литератури, видяни през погледа на българските преводачи.
На първо място – на моят неизменен редактор, критик и най-добър приятел и спътник в живота ми – Елена, на колегите от вестник “Софийски новини” Боян Обретенов, Надя Чекарлиева, Виктор Пасков, Владо Гаджев, Виолета Петрова, Велизар Николов, където преди 20 години се появиха първите ми кратки бележки за превода и преводачите, на Елисавета Кузманова. Благодаря на рецензентите ми Аглика Маркова и Никола Георгиев, които ми дадоха и ценни съвети за структурата на книгата. И най-вече на моята издателка Валя Бояджиева, която прие да отпечата тази книга за българските преводачи.
Надявам се тя да намери своите читатели в лицето на преводачи, културолози, на студенти, занимаващи се с история, теория и критика на превода, литературоведи и езиковеди, учители – всички, които се интересуват от историята и практиката на българския превод и от естеството на българската култура. Нека читателите ми простят субективния тон – той бе неизбежен, както и пристрастността ми към делото на “забравените”, недооценени творци на словото – преводачите, онези тихи и незабележими “труженици, общи работници на умствения труд”, които ни приобщават към голямата световна култура. Общуването ми с тях бе истински празник. Дано бъде такъв и за Вас, скъпи читатели!