ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ - Преводачът на Кант (проф. Цеко Торбов)

ПРЕВОДАЧЪТ НА КАНТ

Колкото и да е странно, но не си спомням, а и в дневниците си не открих точния ден, час и година, в която съм се запознал с професор Цеко Торбов, кога за пръв път съм гостувал в дома му на улица „Джовани Горини” № 7. Ще е било края на 1983 или началото на 1984 година. Помня, че исках да се запозная с него и да направя интервю за вестник „Софийски вести”. Помолих за съдействие социологът Кольо Коев и професор Иван Славов. Но това едва ли е толкова важно. По-важното е, че имах този, макар и късен шанс да познавам един необикновен човек – професор Цеко Торбов.
Той е роден на 2 (15) април 1899 година в град Оряхово на Дунава, едно малко градче, за което винаги разказва с най-хубави чувства, оттам е излязъл като младеж, за да продължи учението си другаде. Записва право в Софийския университет, след което заминава и завършва следването си в Берлин и Гьотинген. Младият доктор на правото работи две години като адвокат в родния си град и същевременно продължава заниманията си с немската философия. В тези години той превежда някои от книгите на Леонард Нелсон – известен гьотингенски философ и професор, последовател на Кант. Активната кореспонденция, която Торбов води с Нелсон, убеждава големия немски учен в достойнствата на неговия почитател и той го поканва през 1925 година за свой сътрудник. Годините на учение в Гьотинген, през които Нелсон му разкрива цялото значение на Кант и на неговия ученик Якоб Фридрих Фриз, са особено напрегнати и плодоносни. През 1929 година Торбов защитава втори докторат – този път по философия. След завръщането си в България той става учител по философия в немското училище в София. 15 години преподава немски език в италианското училище, а от 1942 до 1948 година е преподавател в Софийския университет – доцент и професор при катедрата по Обща теория и философия на правото. През 1947–1948 година е декан на Юридическия факултет, но заради кантианските му възгледи му е забранено да чете лекции по любимите му философски дисциплини и той е принуден до пенсионирането си (1963 г.) да преподава немски език на студентите от факултета. Бил е зам.-декан на Юридическия факултет, с малки прекъсвания, до 1955 година. През това време той публикува редица съчинения по философия и философия на правото и повече от 60 статии. По-късно, през 1956 година, той, заедно със своята ученичка и съпруга Валентина Топузова, започва онази работа, която ще продължи цели 22 години – преводите на главните съчинения на Кант. Професор Торбов е лауреат на Хердеровата награда на Виенския университет за превода на „Критика на чистия разум” от Кант (1970 г.), той е почетен член на немското философско дружество на името на Кант, получил е златен докторат по право от Гьотингенския университет (1974 г.) и фигурира от 30 години с данни за живота и научната си дейност в международния лексикон „Кой кой е“.
В този така дълъг и плодотворен творчески път на професор Торбов има едно име, което събира във фокус всичките му интелектуални усилия – това е името на големия немски философ Имануел Кант. Конгениалните преводи на основните му съчинения, осъществени от професор Торбов, се оценяват и в България като истински интелектуален подвиг.
Иска ми се обаче освен безспорните достойнства на преводача и учения читателят да усети и неповторимата личност, човека Цеко Торбов, който за мнозина, имали щастието да общуват с него, остава Учителят по достойно житейско поведение. Затова си позволявам да предложа след интервюто записки от моя дневник, които пазят впечатленията от срещите ми с него.

– Преди да започнем разговора си за работата Ви върху Кант, бих желал да Ви задам един въпрос. Как така Вие, роден и израсъл в малкото градче Оряхово, сте се заинтересували от големите въпроси на философията и сте стигнали дотам да отдадете целия си живот на изучаването и превеждането на Кант?
– В спомените ми за Оряхово се отделят два периода, доста различни един от друг. Първо, това е Оряхово от началото на века. Той беше неголям околийски град на Дунава. Околията на града обхващаше повече от 20 села, някои от които с население от 3–4 хиляди жители. Селското население се занимаваше със земеделие и скотовъдство. Градът беше икономическият, търговският и културният център на околията, в него бяха съсредоточени всички държавни учреждения и административни служби. Почти цялото си средно образование – без последния клас, който завърших в Плевен – съм получил в родния си град. Имахме много добри учители, за повечето от които и до днес си спомням с уважение и признателност. Те даваха всичко, което можеха, бяха начело на културния живот в градчето и ученолюбивият младеж можеше да получи много, за да навлезе и продължи по-нататък в живота. Четяхме много, тогава се превеждаше най-вече руска литература.
Вторият период са годините 1923–1925, след като бях завършил право в Берлин и Гьотинген и като млад доктор на правото се бях върнал в Оряхово, за да стажувам и стана адвокат. Така поне мислех в началото. Това бяха тежки години за България, а и за малкото Оряхово. Острите политически борби, Септемврийското антифашистко въстание и жестоката разправа с комунисти и леви земеделци слагаха мрачен отпечатък върху целия живот на страната, а и имах близки приятели в затвора или търсени от полицията. Всичко това ме потискаше и не ми даваше спокойствие за сериозни умствени занимания. Още след първото си дело разбрах, че не мога да стана адвокат по душа и убеждение. Затъгувах за научна работа, която винаги е била съкровеното ми желание. Спомних си какво бях чел за Кант като ученик и студент и след няколко месеца успях да вляза в писмена връзка с гьотингенския философ и професор Леонард Нелсон. Тази връзка допринесе извънредно много за живота ми след това.
– Професор Торбов, Вие сте известен като един от най-добрите преводачи на Кантовите „Критики на разума” изобщо. Бихте ли разказали по-подробно за работата си над тези преводи?
– Преводи на „Критиките на разума” на Кант – особено на „Критиката на чистия разум“ – има на езиците на всички културни народи на Запада и Изтока. С преводите на тези „Критики” се заех през 1956 година. Тогава започнах превода на „Критиката на чистия разум“, която излезе през 1967 година. Непосредствено след него се заех с превода на „Критиката на практическия разум“, който се появи в 1974 година, а през 1980 година излезе и преводът на „Критиката на способността за съждение“. През 1977 година можа да излезе и преводът на „Към вечния мир“. През това време Валентина Топузова, която беше редактор на тези преводи, преведе и издаде под моя редакция други две от основните съчинения на Кант – „Пролегомени към всяка бъдеща метафизика“ (1969) и „Основи на метафизиката на нравите“ (1974). Така в продължение на 22 години успяхме да преведем на български шест от главните съчинения на Кант. Мисля, че не са много учените, които са се опитали да преведат и трите „Критики” на Кант. Обикновено след превода на една от тях, най-вече на „Критиката на чистия разум“, всеки от тях се е отказвал от превода на останалите две „Критики”, защото е знаел вече, че работата върху тези преводи е свързана с постоянни и неподозирани трудности.
– Какви различия съществуват в подхода към Кантовите съчинения у познавачите му? Какво откривате в работата им над преводите на Кант? Как се установихте на изданието на „Критиките на разума”, което използвахте за Вашите преводи?
– Някои твърдят, че трудностите, които се срещат при превода на „Критиките”, произлизали повече от сложността и дълбочината на мисълта, отколкото от особеностите на езика и стила на съчиненията. Други мислят обратното. Аз мисля, че трудностите при превода са неравномерно разпределени и че при взаимната обусловеност между мисълта и израза трудно би могло да се каже кога и къде трудностите са по-малки за преводача и по-лесни за преодоляване. В действителност в превода си трябваше непрекъснато да се справям с трудности, свързани еднакво с мисълта и с формата на изложението.
Преводите на чужди езици на гениалните съчинения на Кант започват доста отрано и някои от тях са извършени от философи, които познавали философията на разума също така добре, както и немските учени, които са се занимавали с тази работа. Но между тях не съществува единство относно това, кое издание на оригинала на „Критиките на разума” трябва да се вземе за основа при издаването и превеждането на съответното съчинение.
Българските преводи на „Критиките на разума” са направени по „Събраните съчинения” на Кант, издадени от Пруската академия на науките в 1904, 1908 и 1913 година. Освен тези издания имах предвид по няколко превода на френски, английски, италиански и руски език. Аз можах да се реша да използвам посочените издания за основа на преводите си само след внимателно проучване на почти всички немски издания на трите „Критики”. Критичната обработка и прочистването на текста на „Критиките на разума” не е свързано само с немските издания, то обхващаше и изданията на чужди езици, които ползвах. В превода на всяка една от „Критиките на разума” са посочени и вариантите в редица други издания, съчинения и коментари, излезли след смъртта на Кант, направени от изтъкнати познавачи на неговата философия. Отбелязани са също така различията и измененията в другите издания, излезли приживе на Кант с или без негово знание или съгласие.
– Естествено е при опита да се обхване такава вселена, каквато е Кант, пред изследователя и преводача да възникнат множество проблеми. Какви трудности срещнахте Вие в работата си над книгите на Кант? Какви изисквания поставя преводът на Кантовото философско наследство?
– Заниманията с „Критиките на разума” оставят впечатлението, че грижата на Кант е била преди всичко да проследи мисълта си, да промисли проблемите на съчиненията си поотделно и във връзка с цялото. Той сякаш не е обръщал внимание на израза, този израз следва едва ли не непосредствено самите му разсъждения, без да държи сметка за изискванията на писаната реч.
В работата си се ръководех от мисълта да бъда обективен и да дам по възможност точен и ясен превод. При това внимавах да не давам превод, който се чете на български сякаш е направен от стилистически преработен текст на оригинала в духа на съвременния немски език. Аз се придържах строго към текста и не разяснявах и не разхубавявах мисълта на оригинала.
– Какви езикови и стилистични проблеми постави пред Вас Кант? С какво се отличават неговият език и стил от езика и стила на другите философи?
– Езикът и стилът на Кант стоят в най-тясна връзка с пълнотата от съвсем нови проблеми, до които той стига в изследванията си на основите на философията и особено на критиката на метафизиката на своето време, но най-вече във връзка с неговия метод на „Критиките на разума”, с критическия метод. С този метод той изследва по съвършено непознат преди него път всички проблеми на философията.
Известните дълги периоди у Кант не са употребени с цел да замъглят мисълта или да затруднят разбирането на съчинението. Никъде в „Критиките” няма скрити намерения на Кант, има само неимоверни, но честни усилия да се дадат логически безупречно обширните и сложни мисли на едно съвършено ново философско изследване и тези мисли да се свържат в едно завършено цяло.
– Какво Ви е общото впечатление от езика и стила на Кант?
– Особеният стил у Кант съвсем не сковава мисълта му, тя остава подвижна дори когато е най-абстрактна. Нейната блестяща сухота придружава неотстъпно цялото изложение на „Критиките”. В действителност мисълта на Кант може да се разбере въпреки всички особености на изложението си, колкото и много и тънки да са подробностите, с които е обременена, тъй като всичко в нея е строго логически свързано и позволява на внимателния читател да я следва, въпреки моментните отклонения.
– При необикновеното богатство на мисълта на Кант, какво характеризира всяка една от „Критиките”?
– Всяка от „Критиките” се характеризира във висша степен с единството на мислите си, което позволява да се проследи всяка отделна мисъл, където и да се намира тя в изложението на цялото, до нейното последно основание. При това Кант не се е колебал да пожертва красотата на изложението, когато тя би накърнила по някакъв начин мисълта на съответното място. Който изучава съчиненията на Кант и познава до известна степен и историята на философията преди него, разбира, че в работата си трябва да се справя не само с едно съвършено ново изследване, но и с една по-особена и нова терминология, при това отделно за всяка една от „Критиките”.
– Значи ли това, че Кант е въвеждал нови термини, воден от нуждата да изрази съвсем нови понятия?
– Кант не въвежда без нужда нови термини, когато езикът на философията преди него го задоволява. Мисълта на Кант наистина е тежка и отвлечена, тя е крайно преплетена и усложнена. Това обаче с нищо не намалява епохалното значение на неговата критическа философия не само по съдържание, а и като извор на нова терминология. В действителност развитието на философската терминология, което започва от Кант, определя до голяма степен и езика на философите след него, като запазва началните особености на езика на Кант въпреки поправките и добавките, които се налагали във връзка с новите философски изследвания и новите методи на тези изследвания у философите след Кант.
– Вашето заключение?
– Редицата неотменни изисквания, които трябваше да спазвам при превода си и на които трябваше да отговарям едва ли не на всеки ред на изложението, сочат критериите, които ме ръководеха неотстъпно при възпроизвеждането на текста. Аз оставах през цялото време близо до оригинала на „Критиките на разума” и не се страхувах да бъда дори педантичен, когато следвах мисълта на Кант с всичките ù усложнения и тънкости от мисловно и граматическо естество. И не пожалих усилия и време да дам на български един превод, който да се чете, доколкото това е възможно, както самия оригинал.
– Бих желал, ако позволите, да привърша разговора ни с един последен въпрос. Вие казахте в началото, че заниманията Ви с философия в Гьотинген са имали извънредно голямо значение за живота Ви. В какъв смисъл ?
– Не мисля, че всичко в живота ми се е дължало на някакво благоволение на провидението. Защото никога не съм преставал да се оглеждам и да очаквам случая, който ще ми помогне да преустроя живота си съобразно със стремежите на младостта си. Този случай дойде. Можах да замина за Гьотинген. Мечтата на младостта ми се беше сбъднала и ако не пропуснах случая, това се дължеше вече на будния младежки възторг и на желанието ми да работя честно в областта на философията и обществения живот. Методичното изучаване на постиженията на философията ми отговори на въпросите за смисъла и значението на живота на човека. Така годините на заниманията ми с философия станаха най-значителния период на живота ми. Защото те промениха из основи отношението ми към науката, и най-вече към философията, и определиха по решителен начин схващането ми за правата и задълженията на образованите в частния и обществения живот на хората.




ЗАПИСКИ ОТ ДНЕВНИКА

Спомени за професор Торбов


5–6 септември 1984
Поканили са ме на вилата си в Симеоново. Загубвам се, дълго се лутам и най-сетне я откривам – на ул. 9. Хубава градина, с много трева и цветя, няколко плодни дръвчета, рози, а вилата е малка и кокетна, едноетажна, с една стая и малка кухничка. Стоим навън, има и други гости. Черпят ме със сладко и гевречета. Професор Торбов разказва спомени, облечен е със сако и дебел панталон, с пуловер и е по пантофи. На тръгване ме развежда из градината, катери се по едно възвишение като младеж, едва не пада. Отгоре виличката изглежда очарователна и от всеки ъгъл е различна. Показват ми китайското дърво на любовта – гинко, високо, с много особени листа, като сърце. Откъсвам си един лист.
И двамата с Валентина излъчват едно спокойствие и величие (без високомерие), те са внимателни, сърдечни и открити. Макар и в такава обикновена домашна среда, у мен не изчезва трепета от нещо мъдро, спокойно и олимпийско в него. Тя е мила, сърдечна, пъргава, непосредствена. Дава ми писмените отговори на въпросите ми. Той ме изпраща до вратата, а тя идва с мен до края на улицата. Розите ухаят много силно и залезът е красив…

8 ноември 1984, ул. „Джовани Горини” 7, 17,30–19 ч.
От два месеца не съм му се обаждал и ме е срам. Звъня, отваря ми Валентина Топузова (в хубава сива жилетка и пола), на вратата на хола ме чака Цеко Торбов. Очаквам да почне да ме гълчи. Влизаме от хола през плъзгащите се врати в кабинета му.
– Облекли сте се като ескимос – казва професорът. Смънквам, че съм бил болен, и той ме започва.
– Как не Ви е срам, аз съм възрастен човек на 86 години, да Ви чакам! С какво ще започнете – с оправдания или с пояснения?
Казвам му лъжите си, а той ме прекъсва:
– Това са оправдания, а не пояснения.
Червя се, потя се в дебелото яке и пуловера, а той продължава:
– Вие може да сте умен, но нещо не Ви достига. Не Ви достига дисциплина и точност. Ако искате да Ви уважават (освен заради ума), трябва да сте много стриктен във взаимоотношенията си с хората. Иначе ще започнат да Ви отбягват и да не Ви зачитат. Обещаете ли – каквото и да ви се случи, изпълнявайте го!
Спомням си веднъж Далчев, с когото бяхме много близки, ми звъни в 16,15 часа да ми каже, че при него има човек и не може да дойде (срещата бе за 16 часа). Казах му: „Как може така! Поел си ангажимент към един човек и после заради някой друг да го нарушаваш.”
А кажете сега…
И разговорът ни започва. Той разказва за себе си, за това, че вече се уморява бързо, че не може да работи повече от един час сутрин и час и половина следобед, а има много работа. Трябва да подготви мемоарите си за Германия, да преведе някаква математико-философска студия, да подреди архива си. Разказва за учението си в Германия и за тези редки случаи в живота, които са го срещнали с изключителни хора.
– Ще Ви кажа една турска приказка. Три пъти бюлбюлчето (птичето) каца на рамото на човека в неговия живот. Ако той успее да го улови за крачката, то ще пърха в ръцете му и той ще бъде истински щастлив. Но той може и да не го улови и бюлбюлчето само да се изцърка на рамото му и да хвръкне. Аз имах в живота си няколко такива случая. Един от тях е срещата ми с китайски генерал, ръководител на емиграцията в Европа, избягала от Чан Кайши. Той беше високо интелигентен, с леви убеждения. Искаше да приложи нашия земеделски опит в Китай и да реши проблема с изхранването. Аз исках да пиша в сп. „Отечество” за него, но те поставиха условия да махна някои неща, да го наглася по техен тертип. Не се съгласих, а много ми харесва историята на този мой китаец.
Личи си, че е отпаднал, уморява се бързо и говори бавно... Гледаме снимки. Говори за това, колко е трудно да се преведе Кант, каква предварителна подготовка е необходима за такова дело… Разказва за Мартин Лутер, който написал своите възражения срещу католиците на един голям картон и го забол на вратата на Витенбергската църква. „На това държа, иначе аз не мога. Бог да ми е на помощ!“ По този повод говорим за човешката издръжливост. Професорът си спомня за своя ученик Мишо Вълчев, който казвал: „Ще издържам, докато мога… И след това. Бог да ми е на помощ.“
Уговаряме се да му се обадя в сряда сутринта по телефона, след 10 часа.

16 ноември 1984, 11–12 ч.
Преглеждаме материала, който съм оставил да поправи, нанесъл е поправките и говорим.
Спомня си за стажантския период, за часовете с дискусии, на които се сближили с Далчев. Той, току-що завършил в Германия, с два доктората, и Далчев, завършил в България, били най-възрастните в курса.
„Срещахме се често с Далчев. Сега много поети искат да минат за философи, но той бе и си остава единственият поет с истинска философска нагласа, такъв какъвто беше Пенчо Славейков. Колко се е мъчил, колко е препатил. С четири деца, живееше на ул. „Коларов”, не му даваха дълги години работа и трябваше да превежда. Познавах стиховете му още оттогава, той вече беше известен –1924–25 година. Но той устоя докрай на всичко. За нас като че ли бе по-лесно да устояваме, не завиждам на Вашето поколение. Компромиси трябва да се правят, това е неизбежно, но защо трябва да прегъваш гръб? Далчев не се огъна пред нищо и не измени на същността си.
Немците имат една поговорка: „Те могат всичко, могат да смъкнат дори гърбицата ми, ако имам такава, но аз ще издържа.” Това е култура. Ние сме умни, но ни липсва култура. А това са натрупвания, които стават не за ден и два. Те умеят да направят нещата, без да изглеждат натрапени и изкуствени. А ние нагласяваме, съчиняваме, преиграваме без мярка. Далчев успя да запази мярката си за нещата, за техните стойности.”
Когато му поръчали от БАН да се заеме с преводите на Кант, “младите лъвчета” – шефове философи, скочили – да, ама защо, от къде на къде един идеалист кантианец ще превежда. Отговорили им: „Именно защото е кантианец, е единственият способен да преведе точно Кант.”
Сочи ми портретите по стените: „Ето, аз държа тук в дома си портретите на любимите си философи идеалисти: Кант, Шилер, който е кантианец, Нелсон, който е последовател на Кант и на Фриз – големия ученик на Кант, на Сократ. Вече бях достатъчно известен, имах име и когато ми казаха, че трябва да сваля тези портрети от кабинета си, аз им казах, че няма да го сторя и че ще напусна катедрата. Оставих си портретите и вместо да съм професор по правото, станах професор по немски език… Смениха ми професурата, но милия дядо Боже решил аз да преведа Кант... (Смее се дяволито.) …Ако четете внимателно класиците на марксизма, ще видите, че навсякъде те сочат Кант като свой предходник. Ленин в „Трите източника“ сочи като един от източниците немската класическа философия, а това е преди всичко Кантовата философия. Енгелс в „Развитие на социализма” също казва, че учението на Кант е великият предходник на марксизма, че то е послужило за основа на Марксовото учение.


20 ноември 1984, 11 ч.
Отиваме с фотографката Светлана Бахчеванова при професор Торбов. Тя ще го снима. Нося му материала. Той се преоблича, нагласява се на фотьойла в хола, гледа с каменно лице. Облечен е с бяла риза и бяла връзка, с тъмен костюм – рибена кост. Влиза Валентина Топузова: „Дойдох, защото го знам какъв е. Винаги заема неестествена поза и лицето му е като замръзнало...”
Той постепенно се отпуска, разговаряме, Светлана го издебва и го снима, той вдига ръце да се предпази. Отначало се усмихва – но усмивката му е изкуствена, насилена, търсена, дясната му вежда е повдигната нагоре – така си е останало...
После се успокоява, започва да говори, става естествен. След тройната ни атака усмивката му става някак детска, безпомощна. Валентина разказва за него, че на всички действа вкаменяващо. Някаква българка, женена за италианец, му изпраща картички, репродукции. В две от тях има фрагмент от „Страшния съд” на Микеланджело. Тя му казвала, че бил като дядо Боже. Той се смее: „Е, не съм чак толкова страшен, нали?” Докато ни казва това, държи двете репродукции и Светлана го снима няколко пъти. Той се мъчи да се прикрие, но е късно.
Оставям му материала. Утре ще се видим пак.

22 ноември 1984
Нося му снимките. Разглеждаме ги, той избира една от тях, не е съвсем доволен – не е могъл да запази строгия си вид. Разказва спомени за Германия, за Далчев, за Тодор Боров, за Иван Славов.

26 ноември 1984
Днес имахме среща с професор Торбов. Той отново е изшарил материала, ще го преписвам още един път.
– Така се работи, момче! “Критика на чистия разум” преписвах пет пъти, за препис дадох 900 лева, а за превода получих 2100 лева. Само така трябва да се работи. Заловиш ли се с нещо, и най-малкото, в него трябва да личи твоето усърдие и съзнание. Да не даваш повод да казват, че работиш пет за четири. Ако искаш да се научиш на системна, точна, прецизна работа, трябва да работиш бавно, да мислиш, да поправяш, непрекъснато да допълваш – да задраскваш безмилостно в името на яснотата и простотата на изложението, на логичността. Всеки път по нещо ще добавяш или махаш, докато мисълта ти получи онзи завършен вид, който си търсил. Не бързай никога и проверявай всичко. Не пиши за нещо, което не знаеш! Бъди верен!!!
Става дума за неговия професор Леонард Нелсон, чете ми мисли от книгата му за етиката, разказва за „Критика на способността за съждение” – за предговора, с който е трябвало да излезе (от Сава Гановски), и как не излязла с този предговор. Благодарение на Пантелей Зарев ли или на Ангел Балевски (който му е братовчед и се е намесил), но предговорът бил спрян и книгата излязла така, както искал Торбов (1978 г.).

27 ноември, 1984, 11–12,15 ч.
Професор Торбов разказва за годините си на следване, за доктората при Нелсон, който е бил изключителна личност, нетърпяща противоречие. Спомня си за учителските години в италианското училище, за Владимир Свинтила, който след 9.ІХ.1944 е бил пратен в лагер, за Валери Петров и баща му д-р Нисим Меворах. Торбов е бил декан, а Меворах професор по право и им пращат един законопроект за детската престъпност – копие на съветски закон. Вървят те двамата по булевард „Толбухин” и си говорят за правото. Меворах: „Защо едно време буржоазното общество можеше да се надигне, дружествата да се обединят и да провалят някой зле измислен закон? А сега това е невъзможно?“ Тогава Торбов му разказва случая за акцията срещу коридата, която е искал да организира директорът на Свободния театър (сега Музикалния театър) Стойчев.
Акцията се подема от двама ученици и учителя им Торбов, които успяват да вдигнат на крак 13–14 дружества, и министърът на просветата Муравиев подписва заповед за отмяна на коридата.
„Като ученик симпатизирах на левите социалисти, приемах социалистическите идеи (в онзи им вид), но марксизмът като учение ми оставаше чужд. Не знам защо беше така. Само онзи, който бе минал през школата на социализма – на тези големи и прекрасни хора, тесните социалисти, той ставаше човек. Който не е минал през него, е загубил нещо много важно. Като завърших, не исках да ме назначават в обикновено училище. Тогава за моя радост бюлбюлчето кацна за втори път на рамото ми (първият е срещата ми с проф. Л. Нелсон) и ме назначиха като учител по немски език в италианското училище.
Винаги съм се противопоставял на глупостта и съм отстоявал позициите си. Спомням си, когато бях декан на Юридическия факултет и член на Академичния съвет, тогавашният ректор на университета предложи нещо ужасно – да се замени името на университета – „Св. Климент Охридски”, с „Димитър Благоев“. Партийците се свиха и бяха готови да приемат. Аз тогава се разтреперах от вълнение, лицето ми играеше и щях да се разплача. Не знам как съм промълвил: „Как е възможно това? Да не избързваме с такова решение. Съгласувано ли е с ЦК, с висшите държавни органи?” Ректорът троснато каза, че не е говорил с никой, но той решил така. Искаше с това да остане в историята, с този „велик” принос, че е преименувал университета. Те трябвало само да гласуват, другото било лесно. След мен се обади един голям комунист и също се обяви против. И победихме.
– Емиле, истината е трудно да се постигне. Те говорят за право. Но бъркат представата си за правото с обективното право, с правото като такова. Те смятат, че има право и закони, които са валидни днес, а утре? Не, правото е едно, само тълкуванията за него са различни. Нелсон казва, че няма вечни истини и нищо вечно. А те (марксистите) искат да наложат своята истина – веднъж и завинаги установена. Те бъркат пътищата на търсене на истината със самата истина.
Запомни добре от мен едно! Ако някой греши несъзнателно, посочи му грешката и ако той разбере, му прости. Ако той упорства в грешките си, остави го да затъне докрай, за да няма после основание да се оправдава, че е сгрешил веднъж и случайно. И тогава го накажи – като му покажеш истинската същност, и го отпиши завинаги от списъка на честните хора. Не можеш да си представиш атмосферата, средата, климатът, в който се движех. Правото беше право и човекът имаше стойност. Истината се ценеше и можеше да я отстояваш. А сега всичко се разми…”
Моля го да ми даде да прочета спомените, които пише. След месец ще е готов и ще ми ги даде. Гледаме снимки, които са му правили тук и в Германия. Дава ми накрая „Сократовият метод“ на Нелсон. Говорим за Нелсон като учител.
Торбов казва за Ленин: „Той беше голям политик, много умен и прозорлив партиен вожд, но не можа да покаже какъв ще е като държавник. Това е един наистина гениален политик, който успя да увлече след себе си такава държава като Русия. За това се иска гений.”
Говорим за Сталин, за това, че сигурно ще го реабилитират. “Шега ли е това, да издържи такава война и да победи. И то в тази огромна, огромна Русия. Приносът му е безспорен, но пораженията, които нанесе, са неизмерими – върху най-живата част на мислещата интелигенция – учени, писатели, пълководци, лекари.”
Говорим за философията и философските школи. „Аз не съм философ, аз пиша за философия, върху философски съчинения, превеждам философия, но не съм такъв. Аз съм литературен философ. Философи са Кант, Сократ, Хегел, Хобс, Декарт… Днешните учени у нас всички искат да минат за философи. Философията е в Гърция, в Китай, а те нашите са само занимаващи се с философия. Има английска философия, френска философия, немска философия…”
Говорим за такта: „Ако искаш нещо да постигнеш и зависиш от някого, направи така, че да не могат да ти откажат. Трябва да действаш така разумно, че да не изпадаш в неудобното положение на молител, на когото са отказали. Трябва да намериш онзи рационален начин, с който да принудиш другите да не ти откажат, да не им дадеш възможност да ти откажат.”

28 ноември 1984
Най-сетне след двуседмична работа, след пет варианта и поправки, интервюто с професор Торбов е готово. Този път има само две поправки и аз го вземам, за да го препиша. Уговаряме се за голямото интервю за сп. „Литературна мисъл“.
Той ми чете от спомените си за своя приятел, младия китайски генерал Янда Данг, с когото се е запознал в Берлин. Дава ми „Критика на практическия разум” с дарствен надпис и някои материали. Показва ми писма от този млад генерал от Китай, убит от агентите на Чан Кайши. Писма и картички на немски език...

7 декември 1984, 11–13 ч.
Днес е по-бодър, гласът му е по-силен, изглежда укрепнал. Давам му материалите, говорим за срещата му с Коста Църнушанов, за Надежда Андреева. Разказва ми отново за Георги Бакалов, за атентата през 1925 година – били в Министерството на финансите с професор Владигеров. Разказва ми за своя учител, за кореспонденцията си. Спомня си, че на 18 и половина години е дирижирал църковен хор. Бащата на майка му е бил свещеник, братовчедите му са завършили в Цюрих, във Виена. Разказва как 1934–35 година се запознал с един свещеник и как писал за него. Говорим за евреите и еврейството. Нелсон също по майчина линия е евреин. Не усещам как минават два часа. Дава ми някои книги и поръчки. Говорим за старото и младото поколение:
– Вашето е несравнено по-умно и информирано, но му липсва характер. Виждам интелигентни, умни млади хора, а готови на всякакви компромиси, безскрупулни, конформисти. Нагаждат се. Днес липсва характер у поколението.

18 декември 1984, 11–12,30 ч.
Торбов ми показва наградите си, ордените си – „Климент Охридски” (1938 г.), новия орден НРБ, „Кирил и Методий“, поздравителния адрес на БАН по случай 80-годишнината му, а така също и книжката от Хердеровото тържество през 1970 година, когато е получил Хердеровата награда за превода си на „Критика на чистия разум“. Превежда ми грамотата, в която пише, че наградата му се дава като особено достоен, разказва за церемонията по връчването на наградата.
Става дума за нещата, които формират или пречат, развалят характера на човека.
– Емиле, пази се само да не развалиш характера си. Три неща заплашват един млад човек – парите, жените и суетата, желанието да блесне, да се изтъква. Пази се от самомнението, че знаеш всичко, че си много умен. Има неща, които, за да се разберат, не е нужен само ум, нужна е възраст, за да можеш да ги проумееш. Спомням си, 30-те години държах сказка за Ленин. С Димитър Михалчев бяхме близки, уважавахме се, но това не ми попречи да напиша една статия срещу любимия му Ремке. Той беше най-големият полемист сред философите тогава. Никой не можеше да му излезе насреща, в спора буквално „изяждаше” опонента си, беше страшен човек. Спомням си споровете му с Тодор Павлов, в които те яростно се нахвърляха един срещу друг. Аз бях по-кротък, но не отстъпвах за нищо на света. Професор Нелсон казваше за мен, младия доктор на правото: „Можете да скачате върху гърдите му, но той няма да се предаде, щом е убеден, че е прав. Той ще се предаде само ако дълго и упорито го убеждавате с истински аргументи. Тогава, макар и с неохота, ще приеме вашите съображения.”

29 декември 1984, 11–12,30 ч.
Те са ми приготвили малки подаръци – една чанта с „Критика на способността за съждение” на Кант и някои преводи на професор Торбов от 1932 година. Аз им давам моя подарък – “Естетически есета” на Ортега-и-Гасет. Професорът разказва за Германия, за Грилпарцер, за лекцията на Макс Борн, която е слушал в Гьотинген. Говорим за религиозността, за вярата, за идеалистите и комунистите. „Хората са философи или по природа, или по доктринерска принадлежност. Тези, които са верни на доктрината, мислят като идеалисти, а на думи са комунисти. Те употребяват думи като дух, вяра, право, идея. Те са идеалисти, но прикриват идеализма си.”
По повод на превъзнасянето и превъзходната степен той ми казва: „Емиле, винаги избягвай определения като най-добър и най-лош. Защото има и по-най. Кажи по-добър, добър – избягвай изхвърлянията. И каквото и да вършиш, върши го така, сякаш от него ти зависи живота, като най-важно твое жизнено дело. Всичко трябва да носи печата на дълбока промисленост.”

22 януари 1986, 10,30–12 ч.
Вчера бях при професор Торбов. Той ми се видя някак уморен и болен, но въпреки всичко се шегуваше. Разказа ми за Оряхово, за големите, колоритни личности, излезли оттам – арх. Цолов, Петко Стайнов, адвокати, прокурори. Говори ми за своя баща, който почнал от нищо, като измекярин в дюкяна на баща си, за това как ходил с брат си до Германия да вземат стока за магазина. Говорихме за превода, който поправя сега – на „Песента за любовта и смъртта на корнет Кристоф Рилке” от Райнер Мария Рилке.
Даде ми спомените си за 10 дни. Като казал на професор Тодор Боров, че иска да напише спомените си, той само скептично свил устни. Но като му разяснил, че с тях иска да покаже как чрез вяра и воля едно момче от затънтената провинция – Оряхово, се издига до висините на философията на Кант, Боров целият засиял и подкрепил горещо идеята му.
Валентина ми говори за търпението. На тръгване говорихме за Менухин и тя припомни една индийска мъдрост и молитва: „Господи, дай ми търпение да понеса това, което не мога да променя, дай ми сили да се боря срещу това, което мога да променя, и дай ми разум да отлича едното от другото.”

23 януари 1986
Чета „Спомените“ на професор Торбов и съм във възторг все повече и повече от прочетеното. Сила, вяра, идеализъм и желание да се измъкне от малкото градче и да се устреми към върховете на философията. Копнежът по големите идеи и големия свят в него е неудържим. Нищо не може да го спре в желанието му да учи…

23 май 1986, 17–19,15 ч.
Уроците на Торбов бавно проникват в съзнанието ми. Те действат като малки дози отрова, които оздравяват тялото. Всяко посещение при него ме зарежда и с вътрешна енергия, и с тревога и ме държи буден цяла нощ. Неговите малки притчи и гатанки, дълбината и простотата на изказа му, търсенето на истинност и точност, уважението към другия, неприемането на крайностите у човека, както и на суперлативния език, говорят за една вътрешна широта и „семплота”.
Говорейки за Рилке, Торбов ми разказа как се е „влюбил” в този поет. Това станало в Германия през 1920 година, където една позната му дала да прочете стихове на Рилке. Оказало се, че и Валентина е имала интерес към Рилке. Така той станал техен любим общ поет и Торбов се опитал да го превежда.
„Рилке е безкрайно сложен и изискан в простотата си. Нужна е свръхчувствителност, за да го усетиш. Не е възможно да се предадат всички нюанси на онази „дълбочина на семплотата”, която той постига в стиха си. Не е възможно да се предаде музиката на стиха му. Можеш да го преведеш точно, но музиката му е непостижима. Нужно е огромно търпение и внимание, защото всяка дума е натоварена с дълбок, скрит смисъл, с много значения. Превеждайки „Песента за любовта и смъртта на корнет Кристоф Рилке“, срещнах невероятни трудности. Всичко е толкова изящно, деликатно и просто в същото време.”
Той ми четè голяма част от превода си и очите му се насълзяват. Гласът му издава силното вълнение, което изпитва. Чели са поемата с Валентина много пъти и при всеки прочит са откривали нещо ново. Той чете с упоение и вдъхновение, преживява отново красотата на стиховете, превръща се във възторжено дете, което се радва искрено, дълбоко, непосредствено. И ревнува превода си. Иска да го оценят: „Ако Блага Димитрова не усети този превод и не го приеме, ще я отхвърля. Има в човека едно трепване, един жест, който го издава и по който можеш да го разбереш. Аз отхвърлям човека, ако го уловя в прикрит жест. Не търпя лъжата. И искам винаги да ми казваш истината. Дори ако си извършил или си решил да извършиш и най-страшното...
Сега се връщам отново към Нелсон и препрочитам етическите му съчинения. И откривам, че не съм го чел както трябва. Натъквам се на изненадващи неща. Иска ми се да имам време отново да го прочета. Целия. Ако не беше той, нищо нямаше да бъда. Благодарение на Нелсон станах човек и се спасих от посредственост. Започнах да се усещам някъде към 29-ата си година, а в зрелостта навлязох след 40-ата си година. И то въпреки че имах зад гърба си школата на Нелсон. Но той ми откри друг свят и ме накара да се обърна към себе си и да се позная. Ако не беше той…
Ние не четем. Мислим си, че четем. Трябва да се общува с няколко книги, да се прониква в тях, а не да се препуска през тях. Днес нямаме време за истинско, дълбоко общуване с големите. Затова и протестирам, когато ме наричат философ. Кант и Нелсон обясняват кои са философите. Аз пиша върху философията, но самият не съм философ...
Трябва да ви кажа, че онова, което прави ученият, истинският, в България, е героизъм. Как успява да постигне нещо при тези условия у нас е чудо. Всичко е неимоверно трудно. Да не мислиш, че на мен, професора, ми беше лесно да преглътна подарения ми от един немски приятел костюм? Но го направих. Това са неща, които не се забравят... Това, което направихме ние с Валентина, е истински подвиг – преводите на Кант.”
Той говори за старите немски професори, които са били много солидни: „Днес вече няма такива. Сегашните знаят наистина много, но им липсва онази солидност и устойчивост. Нелсон ме накара да се заема с философията, но не от втора ръка, да чета направо самите автори, а не коментарите върху тях. Днес две трети от книжнината и писанията са коментари – а това не е философия. Те философстват. Сега всичко е философско – и живопистта, и поезията, и музиката…”
…Как деликатно направлява някои мои действия, как бащински се опитва да ме спаси от грешки, залитания, пресилвания. Иска да ме накара да разбера себе си и околните: „Не си мисли, че е така лесно да проникнеш в един човек. Иска се дълго изучаване. Ти знаеш, аз имам рентгенови очи за човека. Макар и на толкова години, трудно ми убягва нещо от погледа. Но е нужно и друго, вътрешно знание. А то се придобива с годините. Трупай! В тебе има любопитство и любов към нещата, които правиш. Но само това не стига. Трябва да се научиш да виждаш, а не само да гледаш.”

7 юни 1986
Затворих последната страница на спомените на професор Торбов, но не ми се искаше да свършват. Колко задълбочен, сериозен и пестелив е той в езика, как намира най-лаконичния изказ, за да изрази мисълта си. Какво наситено и богато време са били тези пет години, прекарани при Нелсон (1925–1929)! В тях в кондензиран вид той е изживял толкова, колкото за всички предишни години. Време, от което, както казва самият той, черпи и до днес. Съзнанието за мисия не го е напускало след това и той е следвал пътя си, без да се отклонява.
Уроците, заложени от Нелсон в него, дълбоката му сериозност, целенасоченост, философска подготовка, системността и последователността на всяко негово действие и мисъл са го насочили и са му помогнали за голямото дело в живота му – преводите на „Критиките” на Кант. Навсякъде чувстваш как Нелсон е градил достойнството у всеки един от учениците, как е бил строг или суров, без да бъде груб, как е успявал да разгадае всеки и да му помогне да се опознае и да покаже възможностите си. Напрегнатият умствен и политически живот, който са водили всички в Академията, след време им е помогнал не само да се ориентират в политическите събития, но и да намерят най-вярното нравствено поведение за себе си. Но със смъртта на Нелсон като че ли се получава някакъв срив, който при по-слабо подготвени и неволеви натури би довел до катастрофа. След смъртта му учениците му черпят до края на живота си сили от уроците по нравственост на Нелсон.
Колко много колебания, колко трудности е трябвало да предолее Торбов, колко пъти е бил на прага на отчаянието, но една вътрешна сила и устойчивост, вяра в себе си го е възвръщала отново и отново към голямата цел – да се изгради като личност. Дълбокото му убеждение в пътя, който е избрал, неумолимостта на избора и способността му изцяло да се отдава на всяко начинание са го спасили от посредственост. Твърд и човечен в същото време, безкомпромисен и разбиращ, готов да помогне, без да отстъпва от принципите си.
Имал е щастието, както казва той, да срещне Нелсон в решителен момент от живота си, когато е трябвало да направи избора си. Нелсон не е искал от никого да му посвещава живота си, да загуби правото си на самоопределение, на избор на цел. Неговият принцип е бил свобода на личността в избора и пълно отдаване в колективната и индивидуалната работа, непрестанно усъвършенстване на личността и познанието, подвижност, а не вкостеняване и догматичност, гъвкавост, но не конформизъм, безкомпромисност, когато се отнася до принципите, които трябва да се следват, готовност за сътрудничество при спазване на условията за взаимоуважение. Какво по-благородно от това…

1 август 1986
Този ден той беше много бодър и изглеждаше млад. Лицето и очите му сияеха. Говорихме за него. Той си припомня как е постигнал всичко.
“Емиле, като си помислиш, че съм имал късмет. Аз не съм водил бурен живот, не съм пиянствал, работих честно и упорито, използвах случая. Сега си мисля, че ако не беше Кант, щях да си остана просто един даскал по немски език, написал и превел няколко книги, и толкоз. Шансът, че преведох Кант, ме спасява от забрава. И сега не мога да повярвам как съм успял да го преведа.
В живота ми нямаше силни страсти, събития, които да ме отличат. Живях обикновено, тихо, скромно, но винаги очаквах случая. Баща ми работеше много, не бяхме бедни, докато не се разори.
Майка ми, макар и обикновена жена, разбра решителността ми да замина за Германия: „Ми че, Цеко, ако останеш тук, има да си адвокааатстваш, да си адвокаатстваш…” И заминах. И така се спасих.
В гимназията и университета не спазвах някаква методика на преподаване. Авторитетът ми бе достатъчен да ме слушат и гледат в устата. Моята личност бе граматиката.
Веднъж в университета един голям комунист се опитваше да ме агитира, че трябва да се преустроя и да стана комунист. Погледнах го и му казах: „Как можете да искате това от мен? Значи искате да лъжа. Мислите ли, че сте по-честен от мен? Защо искате да сте по-честен от мен?” Онзи замълча и разбра урока.
Когато кандидатствах за преподавателско място в университета, Венелин Ганев все отхвърляше кандидатурата ми. Той знаеше, че само аз можех да му бъда конкурент. И десет години, докато беше декан, не ме допусна до катедрата, която исках. И затова се принудих да стана учител по немски.
Димитър Михалчев две години ми държа една статия върху Кант. Колкото пъти се видехме, той бе любезен и все обещаваше. Докато един ден не отидох и не си я взех. Той с радост ми я върна, отърва се, олекна му, чудеше се как да не ми откаже направо. Все пак аз тогава бях два пъти доктор и той ме познаваше много добре.”
Припомняме си отново за последния им превод на Рилке. Той казва, че са успели да предадат семплотата му, но музиката не, невъзможно е тя да бъде предадена. Рилке гради всяка дума по музикален принцип, той първо я „изпява”, изтананиква и след като се убеди в нейния абсолютен ритъм, я записва.

4 август 1986
Днес бяхме със сина ми Дилян при Торбови, на вилата им в Симеоново. Професорът се беше прибрал вътре в малката им стаичка и работеше. Зарадва се на идването ни, разпитваше Дилян, после говорихме за Йордан Василев и сестра му – за писмата, които са му писали по повод „Спомените” му.
Той ми направи някои бележки за претрупаността в езика, за нуждата да се чистя от излишни прилагателни. Все още езикът ми е тромав, трябва да опростявам фразата. Иначе, по духа на написаното, няма бележки. Валентина също.
После ни показва как изглежда вилата от различни страни.
Каза, че в Германия имало спънки по издаването на спомените, но чака окончателен отговор. Иска да завърши голямата статия, за да се заеме със спомените.
Говорихме за приятелството, за това, че с годините е все по-трудно да създаваш ново и че е нужно малко, за да се разруши поддържаното с години. Малкият жест, думата говорят за по-големи неща у човека. Валентина разговаря с Дилян, показва му различни дървета и цветя в градината. Те много го харесаха, казват, че е умен и красив. Валентина му показа приказките на братя Грим на немски език.
Професорът влезе с Дилян във вилата и му показа „Критиките“ на Кант. Дилян бе впечатлен и на въпроса на Валентина, какво са правили вътре, той много сериозно отговори: „Видях 22 години труд на един човек.” – „Не само негов” – поправя го тя. – „И неин – добавям аз, – защото тя е редактор на всичките му преводи и сама е превела три други книги на Кант.” После Торбов разказва за италианското училище, за това как, след като свършели занятията, Валентина всеки ден неизменно в три и половина е отивала при него и са започвали работа. Той е превеждал, пишел е статии, Валентина ги е преписвала, той ù е диктувал. И това още 1935–36 година... Валентина разказва как е завършила гимназия, как е учила едновременно до VІІ клас двата отдела на училището и после са ù разрешили да се прехвърли, по настояване на Торбов, от търговския в полукласическия отдел на гимназията…
Тръгнахме си с пожелание да се видим пак в петък или през другата седмица. Професор Торбов каза на Дилян да не изоставя немския език.
С какво неотменно уважение и внимание се отнасят към всеки – независимо от възрастта му. Как деликатни бяха с Дилян – говореха с него като с равен, без преструвки, естествено, без насилване…

14 октомври 1986
Днес бях при Торбови. Професорът бе много добре, весел, разговорлив и някак бащински доверителен.
Говори ми за отношението към него въпреки големите му заслуги у нас.
Разказва за италианския превод на „Критика на чистия разум”, който окончателно е затвърдил у него мисълта да не взема нито един чужд превод за свой образец, а да следва своя път: „Затова и преводът ми стана такъв и езикът няма да се измени толкова за 30 години, че да се налага да се прави нов. Уверен съм, че преводите на Валентина Топузова ще се четат повече от моите. Те са по-достъпни.”
После разказва за баща си и отношенията му с един стар евреин: „Баща ми нямал пари да покрие някаква полица и изпаднал в ужас, че ще го обявят за несъстоятелен. Поискал съвет от евреина от Плевен, казал му, че първо ще се оправи с банката, а после с роднините. Онзи му казал: „Не, първо с роднините, а с банката е лесно. Защото утре, като искаш да започнеш отново, роднините, след като си бил коректен с тях, ще ти дадат заем, а банката – не.”
Говори с особено топло чувство и вълнение за евреите и еврейския народ: „Не мога да не мисля с вълнение и възхищение за тази нация. Това е велик народ, дал толкова много.” Спомня си приятелството с един евреин, с когото са били при Нелсон. Разказва за китаеца, за борбите у нас, за честността: „У нас никой не може да ме упрекне в нищо, с всички съм се старал да бъда коректен и възпитан. И въпреки това има нещо в нашите хора, което им пречи да те приемат без завист и злоба.”
Възхищава се от Горбачов, след пресконференцията му го е открил колко е голям. Говорим за Лихтенберг, оставям им книга с негови афоризми. Валентина също идва и казва, че щом е писал срещу Кант, не го искат. Смеем се, тя ме пита не мога ли да не закъснявам. Отговарям ù, че с удоволствие го правя. Прави ми удоволствие да закъснявам. Тя се смее, одобрява отговора ми, Торбов закачливо казва да не злоупотребявам с добрината им.
Оставям ги в най-добро разположение на духа. Олеква ми и ми е хубаво с тях както с никой друг. Тук чувствам, че ме обичат.

22 ноември 1986, 10,30–12,30 ч.
Вчера бях при професор Торбов. У тях е студено, но те са съзнателни – спазват режима. Той е в зеления си кабинетен халат (къс), с пантофи, Валентина – мъничка, свита от студа, прибира се в студената си стая: „Оставям ви, да решите големите проблеми…”
Професор Торбов ми разказва за детството си, за майка си и баща си, за това, че през 1962 година за пръв път почувствал витална слабост (несигурност, нестабилност) и решил да се ожени за Валентина, да я осигури, за да може да продължат да работят заедно и тя да се грижи за него. Увлича се и говори за източниците на метафизиката – започнали от Хюм, който се препънал в познанието априори, а Кант доразвил идеята на Декарт и Хюм и доказал, че освен опита и усещането съществува едно познание у човека, което не идва нито от опита, нито от повторението и усещането, а е трансцендентално. След това се спира на източниците на рационализма, говори за грешките на Хюм и на Кантовото учение, за „Спомените”, които ще излязат все пак в Германия. „Вече усещам, че силите ме напускат, а сега всичко е узряло в мен, сега мога да разгърна цялостно мислите си за Кант и идеализма… Но все повече отслабвам, трябва да си напиша спомените, да се оттегля и да се съсредоточа върху най-главното. Нищо излишно не бива да ме тревожи – нямам много време и сили нямам…
…Аз, който имах два доктората, с моите интереси и познания, трябваше 15 години да бъда учител по немски език в италианското училище. Имах група от десетина ученици. Учех ги на етичен социализъм – вечер те идваха към осем часа у дома. Бранниците душеха, искаха да ме уловят в нещо незаконно, но не откриха заниманията ни. И търпях. После преподавах немски в генералщабната академия, а след смъртта на професор Баламезов четох лекции по философия на правото.”
Говори с голямо вдъхновение за Кант, Лайбниц, Декарт и Хюм, за превода на Тома Томов, който е сгрешил още заглавието на книгата на Лайбниц – вместо „разум”, превел „разсъдък”. Показва ми немското издание на Лайбниц (книгата му за човешкия разум е била написана на френски, преведена и подготвена за печат с обяснителни бележки и предговор от Ернст Касирер).
Въпреки 36-те часа седмично в училище и генералщабната академия, въпреки заниманията с учениците и консултациите, всеки ден те сядали с Валентина да работят – тогава той написал 60 по-големи и по-малки статии – тя ги преписвала, правела справки, той ù диктувал…
Разказва за Леда Милева – за специалното ù отношение към тях, за Елисавета Кузманова, „която си почивала в дома им”, за Горбачов и разрешаването на частната инициатива. Валентина нарича това „втори НЕП“. Загрижен е, че Валентина е преуморена, че не спи, а настоява той да завърши спомените си от Оряхово и от университета, иска отново да се залови с голямата статия за предварителната подготовка за преводите на Кант – но е уморен и иска да се откаже от всичко излишно и да се съсредоточи само върху две-три неща.
„Емиле, вече се виждам в ковчег, как лежа затворил очи. Не ми е страшно. Но като си представя Валентина, че ще бъде сама и ще трябва да се справя с всичко това – тя също си мисли за това време и за тези неща и не може да спи. И това ме тревожи. Трябва да се оттеглям вече.
Никога не съм мислил да създавам семейство, да имам деца, къща, винаги съм се задоволявал с малко, нищо не сме си позволявали, живели сме разумно, пестеливо, не съм се прахосвал по кафенета, кръчми, момичета. Когато бях в VІІ–VІІІ клас, срещнах една жена, по-голяма от мен с десет години, която ме предпази от неразумни връзки с момичета, прахосничество, спаси ме от хаоса и ме насочи към сериозни занимания. Винаги съм работил – от работа вкъщи. Вие не живеете правилно, аз не вкусвах алкохол, цигари още от ученик.”

7 март 1987
Днес бях при Торбови. Дали от тях не идва чувството за празник? Такъв покой, такава светлина излъчва общуването с тях. Тук си приеман открито, виждаш се като на длан – и всяка твоя грешка, неточност или разточителност на думи веднага се наказват. Гълчането им е така гальовно, уроците – така естествени и ненатрапени. Просто при тях трябва да оставиш всяка хитрост и да бъдеш открит докрай – без поза, без труфила и пищни дрехи, с които да покриваш често мизерните си мисли.
Той разказва как почнал своята дружба с Валентина (16-годишна), как тя била отлична ученичка, колко семпло отговаряла, но точно, какво старание, прилежност излъчвала, как после за кратко изчезнала от взора му (прехвърлила се в търговския отдел на гимназията) и как той с усилия успял да я върне отново в своя кръг. Валентина не изпъквала, не се стараела да бъде първа в отговорите, не се тикала напред и той отново си припомнил хубавото чувство, което предизвиквала у него със задълбочеността и сериозността си. И той решил да се заеме с нея, да я формира, насочва в линията на своите търсения. Не я пуснал в Италия (за да не се обезличи) и постепенно я подготвил за огромната работа, която по-късно извършили двамата. 1962 година, след като се посъветвал с юрист, решил, макар че дотогава не искал никакви юридически ограничения и не желаел какъвто и да било закон да определя чувствата му към Валентина (зарекъл се бил да не се венчае в черква и изобщо не искал да се жени), но тъй като след смъртта му тя щяла да остане без нищо, той се съгласил да подпишат и направил завещание в нейна полза. Нямали деца и трябвало да я осигури.
Валентина разказа за разговора си с Леда Милева и за обсъждането на превода на Елисавета Кузманова на „Заслеплението“ от Елиас Канети. Накрая Валентина ми прочете некролога за смъртта на Рилке, публикуван в едно немско списание – нещо изключително дълбоко и красиво, пълно с любов към големия поет.

2 април 1987
Под благородството си Торбови крият много болки и рани. Професор Торбов ми разказа за семейството си – майка му и баща му са били прекрасни, добри хора…
Говори ми за спомените, които всеки ден пише по малко, а Валентина преписва…

11 април 1987
Днес бях при професор Торбов. Той беше весел, жизнен, час и половина ми разказва спомени за детските си години, за учението, театъра, който са играли (Л. Андреев), книгите, които е чел, за оряховските колорити – Данчо Читака – анархокомунист, гонен от полицията, огромен, с обувки 46-и номер, разхождащ се с бомба и нож в колана. Накрая ми каза, че бърза да завърши спомените си до лятото – не се чувства добре и мисли за смъртта, макар че е запазил и мисълта, и паметта си непокътнати.

26 май 1987
Валентина ми се обади укорно, че съм ги забравил и че ми пишат отсъствие. Обясних им какво ми е попречило, купих рози и отидох у тях. Отвори ми професор Торбов със забележката: „Е, момче, защо така и така?“ Седнахме в хола, Валентина сложи розите във ваза. Обясних му защо не съм се обаждал три седмици, Торбов разказа за един свой приятел евреин – състудент от Германия. Аз веднага се похвалих с интервюто във в. „АБВ” с професор Рикардо Пикио и казах, че ще се изфукам. Валентина ме поправи, като каза, че не съм бил фукльо, че съм интелигентен, но нещо друго ми липсва – уважение към хората. Започна се един спор дали към всички или само към определена категория. Професорът добави, че и езикът ми е бил много дълъг, нямам мярка на езика.
След това стана дума за Пикио, как сме се запознали. Разказах им, че съм искал да ги запозная и следващия път ще го направя.
Торбов разказа някои случки от живота на университета. “Емиле, има времена, когато повече не бива да мълчиш. Когато всичко те е притиснало отвсякъде, но ти не трябва повече да стискаш зъби, а да кажеш честно какво мислиш”, обобщи той.
Торбов ни кани на гости в Симеоново с Елена и Пепи и казва, че иска да дойде да види как сме подредили къщата си. Показват ми превода и изданието на спомените на Торбов на немски – като дисертация е, а не като книга, но на хубава хартия и с чудесен печат*. На тръгване става дума за Далчев и Далчеви, разказвам им за Санте Грачоти и статията му във в. „Антени“ („Далчев, световен поет”). Подарява ми едно свое таке, тъй като навън вали. Разделяме се весели. Те целите светят. Валентина разказва как в Германия, в курорта на Хердеровите лауреати, един възрастен професор им казал, че и от двамата се излъчва светлина, че просто греят. По този повод им казах, че те и професор Пикио имат такова въздействие върху мен и хората. Разделяме се със смях. Щастлив съм и ми е леко.
*На български спомените на проф. Ц. Торбов са издадени през 1996 година (Цеко Торбов. Спомени за Леонард Нелсон 1924–1929. С., ЛИК, 1996. 198 с.).

5 юни 1987
Цяла седмица не съм им се обаждал. В петък звъня и на телефона е професор Торбов:
– Тъкмо щях да ти звъня. Говорихме с Валентина за теб. Кога ще дойдеш? – гласът му е приглъхнал, уморен.
Уговаряме се за понеделник, 8 юни, след излизането на вестника („Еврейски вести”). Оплаква ми се, че бюрото му никога не е било толкова объркано, нищо не може да намери. Открил е папката с екземпляри от публикации в печата и бележките, които е писал за Първата световна война, когато е бил в Германия. Като отида, ще ми даде вестниците и ще ми върне моите вестници.

8 юни 1987
В неделя сънувах, че ми е паднал голям зъб. Казах на Елена, че някакво нещастие ще се случи. Не съм суеверен. Но наистина, когато отидох следобед у Торбови, ми отвори Валентина. Попитах къде е професора, тя ми каза: „Като влезеш, ще видиш“. Влязох, в хола имаше мъж и жена, цветя и снимката на професор Торбов на масичката. Усетих, че се е случило нещо лошо. Валентина изплака и каза, че е починал днес – 8 юни 1987 година.

9 юни 1987
Трудно ми е да пиша за него в минало време. С него си отиде не само един от последните мохикани на духа, но и една цяла епоха на нравственост, строгост, всеотдайност и вярност.

10 юни 1987
Днес погребахме професор Торбов. Още не мога да проумея докрай загубата. Зная, че с времето усещането за неговата липса в живота ми ще расте. Когато си намерил човек, в чието лице си открил упование и основание да живееш, естествено е с неговата смърт да губиш една от опорите си.
Остана ми една снимка, подарена ми от него за рождения му ден (15 април), ръкопис на интервюто с него, няколко касети, нелегално (без негово знание – дано да ми прости това) направени записи на наши разговори. Те едва се чуват, но гласът му в тях е жив. Не успях да направя много за него. А онова, което те с Валентина направиха за мен, ще оценявам тепърва...